дълголетие

Аз съм бавен човек.

В осми клас Зори ме питаше, “Мишо, ти бръснеш ли си краката?” – защото имах перфектни, гладки крака. Всъщност имах и перфектни, гладки бузки. “Ами,” казваше Зори, “виж на Емо краката какви са космати!” – вярно, на фона на Емо, аз всъщност бях едно ниско, трътлесто момиченце.

Хората се бръснеха от прогимназията, а аз? Втори курс, тенкьо веримач! Тогава се сдобих с една Жилетка, от ония с многото ножове, дето се сменяха всяка седмица. В моя случай- по-рядко, тя моята брадица и сега никне мудно, като в криза…

В университета се чувствах като гимназист. Дори изглеждах като гимназист. Акълът ми дойде след като завърших бакалавър – чак тогава разбрах как човек функционира в университетска среда. Чак тогава зацепих и факта, че съм можел да уча други неща, които значително повече ми пасват. Повечето други хора около мен си бяха схванали всичко навреме.

Няма да навлизам в подробности относно по-интимни видове съзряване, само ще спомена, че имаше поне 10 години закъснение, спрямо много мои приятели.

И ето, на 31 годинки, Мишо най-после започна и да спортува! Нещо, което на други негови набори им е щракнало преди десетки години!

Кой знае каква тийнейджърска случка ще ми се случи като стана на 40!

Обаче открих какъв е upside-ът на всичко това!

Какъв ли?

Явно ще живея много дълго!

🙂

 

стъпка по стъпка

Честит празник!

Не съм патриот, това за никого не е тайна.
Мрънкало съм. Това също за никого не е тайна.
И съм мързел. Това също не би трябвало да е изненада.

Мързелувам си днес – 03.03.2013 – вкъщи. Събудих се в 11, тутках се цял час, докато се наканя да си направя кафе. Сега се каня да ида да потичам, но както каза @zashto – нещо не си приемам поканата.

И междувременно някакви мисли прелитат покрай мен и случайно закачат главата ми с крайните перца на крилцата си…

А в хола съм пуснал телевизора – нещо да мърда и да шуми. И по БНТ1 дават разни новини и репортажи, свързани с Националния Празник и Националните Протести.

(Както каза @4alga – Честит Национален Протест!)

Някакви хора се покатерили по Балкана, та стигнали чак то връх Шипка. Попитаха ги защо са там и един от тях отговори “Гордея се, че имаме такъв голям паметник… на свободата!”

WTFкеровият ми брояч се залюля до чук.

Иначе лайтмотивът на деня е “Горди, че сме Българи!!!!”
И успоредно – “Ма Фи Я! Ма Фи Я!”

Не, че не може едновременно да отпразнуваме миналото и да протестираме срещу настоящето. Не, че не може да сме доволни от историята си, но недоволни от живота си.

Ама някак “горд съм, че съм Българин, но искам на Терминал 2 и дим да ме няма” не ми стои достоверно.

И си мисля…

Стъпка по стъпка!

Може би  трябва да се примирим – “аз съм българин”
След това да упорстваме – “явно ще трябва да бъда българин”
Нека си речем “няма лошо, че съм българин…”
После да си кажем “приятно е, че съм българин…”
После – “хубаво е че съм българин…”
После – “абе гот е, че съм българин!”
…”супер е, че съм българин!”
…”страхотно е, че съм българин!”
“Горд съм, че съм българин!”

И всяко едно стъпало да бъде съпроводено – не, даже изградено – от нашето съзнателно усилие да променим непосредствената си среда, като променим себе си. Вместо да сме така упорито, безсмислено и безрезултатно горди от едно юнашко минало, докато кършим ръце по андрешковското си настояще.

Позволявам си да цитирам Моника:

Пожелавам ви да знаете откъде идвате, но без да робувате на миналото да вървите смело напред по пътищата, които сте избрали.
 Честит празник!

вечната преходност

Всичко е в главата ми.

Завиждам на онези, които са стигнали до момент, в който се усещат в покой. Аз от години насам постоянно се лутам. Всяко нещо, което предприема, всяко следващо нещо, с което се захвана, все повече усещам просто като поредна стъпка. Като следващо (но не последно) стъпало. Към някакво незнайно, по-горно междустълбищно пространство.

Не знам къде отивам!

Всяко предизвикателство е нещо ново, коренно различно от предните. Всяко от тези стъпала ме научава на много нови неща. За последните 4 години живот и работа научих повече, отколкото научих за 2 бакалавъра, 1 международен обмен и 1 магистратура. Което само по себе си е хубаво.

CV-то ми също порасна. Може би бройката е малко несъразмерна спрямо изминалите години, но обстановката и икономическата ситуация я предполагат и оправдават.

Друго ме притеснява. Това, че всяка следваща стъпка предприемам с все по-малко колебание, но и с почти ясното съзнание, че не е последна. Това може би е добре? Може би означава, че продължавам да съм готов да се “катеря”?

От друга страна, липсата на онзи комфорт, липсата на уюта и спокойствието от това да знам, че най-после съм стигнал до крайната си дестинация, ми причиняват някакво постоянно душевно напрежение. Чувствам се като топче на рулетка, което така и не спира никъде, дори на 0.

Нямам план. Както казва Фийби, нямам си дори пл

Някакви мечти си имам, абстрактни и, в моето съзнание, чисто нереализируеми. Но приемам, че неосъществимите мечти са истинските мечти, защото ако вземем да ги осъществяваме, няма към какво да се стремим, нали? И докато мечтите ни са по-големи от нас, ние можем да се развиваме, да си ги гоним…

И когато се доближим до осъществяването на една мечта, тя за пореден път се оказва далечна и недостижима. Като мираж. И ний вървим, вървим нататък…

Дали пък затова не съм в постоянно движение?

А онези топчета, които са се изтърколили в някоя вдлъбнатинка и са намерили спокойствието, те… постигнали ли са мечтите си, или са се отказали от тях?

А искам ли да разбера отговора?

Anyway, казано на чист български, аз продължавам. Отново. За пореден път казвам хоп и скачам в тъмното.

Защо не?

Защо не, след като дори провалите се оказаха безцнни уроци!

Незаменими.

 

ХОП!