Tag Archives: манталитет

размисли от задръстването

Мамка ми твърди, че манталитетът си проличава най-добре в задръствания.

В събота, преди да ме тръшне гадният грип, се разходих до Костинброд. Минах през Люлин, после се спуснах към бул. “Европа” и потеглих в посока Калотина. Всъщност, така казано, звучи безобидно. Реално, зле планираните временни проходи при строежа на точно тази част на околовръстното бяха създали сутрешно съботно задръстване, в което стотици автомобили пъплеха по половин час, за да успеят да се измъкнат от София.

Но аз говорех за манталитета.

В задръстването си личи кой колко уважава правилата и околните. Кой приема себе си за жертва на задръстването, вместо за участник в него. Проличават си джигитите и тарикатите.

Установих, че не се изнервям от самото задръстване – в крайна сметка, не мога да го забързам, но пък си имам музика (и си пея с нея). Обаче тия тъпанари, които са склонни да минат в насрещното и да присветват с дълги – те и всички подобни – ме вбесяват. Защото знам – убеден съм – че са същите в живота, в работата, в отношенията си, в политиката…

Това са тези, които всяка седмица блъскат някого на пешеходната пътека пред нас.

Нарушение след нарушение, отвсякъде! Тези пред мен, тези зад мен… Неуважение. Те са по-важни от мен, по-хитри, по-смели, по-богати, по-красиви, по-можещи, по-знаещи, по-заслужили?

Някои цепеха напряко, през паркинга на Mr. Bricolage, в далечния край на който вече имаше утъпкан от нарушители път – между края на паркинга и временния пробив. Явно никой не е видял нередност в това. Други просто изпреварваха в насрещното и се врязваха в трафика, разчитайки, че заплахата от одрани ламарини ще им отвори пътя. Така и ставаше.

Тези хора можем да ги видим сутрин във всяко задръстване. Защото само те бързат, а останалите сме там по собствено желание, за да им пречим. Карат по трамвайните релси – даже по насрещните трамвайни релси – за да минат пред чакащите на светофара и да се накачулят един връз друг по средата на кръстовището.

Ама като се замисля, кой катаджия ще е луд да стои да пази реда в сутрешния трафик-ад? Та тогава ще му се налага да бачка, да си скъса задника от истинско катаджийстване! Не е същото като да дебнеш случайните нарушители зад някой храст.

О, не съм ли споменавал, че към катаджиите не изпитвам нищо освен презрение?

Ама не съм аз виновен. За 32 години все щяха да се докажат, ако можеха, не? Да разбера и аз от опит, че това са хора, които мога да уважавам…

Но не, те са същите като нарушителите. Всъщност, редовно те са нарушителите! Без светлинна и звукова сигнализация, с телефон в ръка, с цигара в уста, разпасана униформа и поведение на малоумници, летящи в насрещното, по трамвайните релси, врязващи се нагло в движението, с оня поглед тип “ти знаеш ли кой съм аз бе!”, който съм свикнал да виждам у бойкоподобните мачо-неандерталци…

Когато контролният орган, който би следвало да ти нашока канчето при нарушение, демонстрира същото неуважение към правилата и към останалите на пътя, а на всичкото отгоре е склонен да ти се продаде за 20лв, тогава няма защо да се тревожиш. Ти си легитимиран от представителя на държавата по тия пътища.

поствантивни свръхкомпенсации

Или казано другояче, след дъжд – каска.

Модерният български (patent pending) метод за справяне с проблемите съдържа няколко важни стъпки:

0. Тука нещо май не е както трябва… (пререквизитно)
1. Е какво толкоз, нали нищо не е станало!
2. Шит, станá белá!
3. Търсим виновник!
4. Инвестираме несъразмерен ресурс в борбата с последствията.
5. Всичко отшумява.
6. Вж. т.0

Градушката и паническите ежедневни предупреждения за градушка.

Дерето в Аспарухово и разрушаването на къщите в Лозенец.

Сешисе.

 

P.S.

Причинно-следствената връзка невинаги е задължителна, за разлика от корелацията.

за баницата

Една от българските мантри, успоредно с “красиви българки, кисело мляко, сирене и домати” или пък “ами то няма за кой друг да гласувам!” е:

Не е виновен тоя, който яде баницата, а оня, дето му я дава.

Повтаряме я постоянно, някак пресметливо, някак заядливо, дистанцирано едно такова, деперсонализирано. Жужи почти монотонно тази мисъл, излъчвана от колективното съзнание на силно индивидуализираното беге-народонаселение, баницобленуващо.

Пък ако може да е с истинско сирене – хептен!

Тая поговорка е оправдателна. Компромис със съвестта. Добродушна прошка. То не друго, ами някой ден може наш ред да дойде от баничката да чупнем, та… Ами кои сме ние сега да съдим? Като ти дават баница – еж! Като ти дават сирене – еж! Като ти дават яйца, масло, мляко – еж, бре! Като ти дават работа… е, айде, добре, това може на друг да отстъпиш!

И така, баницоядът е оправдан вовеки. Той не е виновен, той дори е далновиден!

Или просто омекотяващ евфемизъм за “опортюнист”. То щото тая вносна дума тогава не я е имало, когато са измислили поговорката, че и концепцията сигурно е била чужда… Ама сега я знаем, не я ли? Ми хайде да си я поползваме, тази мръсна, капиталистическа чуждица!

Въпреки че тарикатлък и тогава си е имало…

Далаверки рéдиме, пачки брóиме… Друго си е, брат (тва е новото “баце”), да не си мръднеш пръста, а куп пари да взимаш! Миналата седмица случайно дочух един разговор:

Едно приятелче бачка в ДАНС. То неговото не е работа, по цял ден си чеше топките, а какви пари зима! Що не се пробваш и ти?

Така де, Ди Америкън Дрийм пасти да яде на фона на Българския Блян! Ония, завалиите, са ги научили, че могат да постигнат (!!!) живота с хубавата къща, трите деца, кучето, двата автомобила, задния двор и басейнчето. Вместо да ги научат, че може да изядат баницата, а не да я месят, точат, или пекат!

Едва ли не, ти ако си тъп и купиш яйца, брашно, масло, мая и даже сирене, па вземеш, че замесиш едно тесто, па го оставиш да втаса хубаво, па го наточиш на тънки-тънки кори, па го наръсиш с яйченца и сиренце, па го завиеш, па в кръгла тава го сложиш, па с масълце накапеш, па с жълтъцинамажеш, па в печката го изпечеш… накрая някой друг ще ти омете баничката, а ти си прост, че изобщо си се захванал с тая трудна работа.

Трябва да бъдеш оня, дето яде.

То щото те са различни хора.

Или си единият, или си другият.

 

(И изобщо няма да се впускам в размисли и емоции над казуса Fibank & GCN, хинт-хинт!)

лошата доброта 2: ние vs. нас

Този текст го пиша като отговор на първия коментар (от GeorgiGeorgief) към първия текст “лошата доброта”.

Видях защо имаш право.

Ако поколенията и режимите се сменяха в строго установен, независим (discrete?) ред, без да си влияят, нямаше изобщо да си прав. Но тъй като поколенията се застъпват, учат се едно от друго и общо взето всяко следващо зависи от предходните, затова имаш право.

Донякъде.

Ако аз се бях появил изневиделица и бях започнал живота си на гражданин на България без да бъда научен от семейството и средата си, без да бъда образован от вече съществуваща образователна система, без да срещна допреди-мен-съществуващата машина Държавата България, и ако всички други около мен бяха се появили по този начин, ти нямаше изобщо да си прав.

Но всъщност ние всички се появяваме в тази вече изградена среда.

Първо сме бебета и държавата не ни интересува.

После сме дечица и държавата не ни интересува.

После сме тийнейджъри и държавата (обикновено) не ни интересува.

После сме младежи и държавата започва полека да ни интересува.

После сме зрели хора и държавата вече ни интересува. Защото започва да присъства в ежедневието ни като фактор. Защото започваме да осъзнаваме това присъствие. Защото си даваме сметка, че то влияе на качеството на живота ни.

Затова си прав.

Защото до момента, в който ние започнем да ѝ обръщаме внимание, вече сме безнадеждно нагазили до шията в статуквото, в настоящата система, и играем по нейните правила. Защото така сме научени, така сме свикнали, така сме заварили…

Но ето защо не си прав:

Защото като приемаме вече установените порядки, за които знаем, че са покварени, и играем по тях, ние реално се явяваме съюзник на една корумпирана система срещу самите нас. Ние сме нейният основен инструмент. Ние легитимираме (не ‘легализираме’) неписаните “социални договори” (social contracts), чрез които тя функционира, като по този начин те реално са само на 1-2 подписа отстояние от превръщането им в узаконени практики.

Заради компромисите.

Отново – не казвам, че промяната е лесна, просто посочвам причините за нейната необходимост и размишлявам относно начините, по които бихме могли да се опитаме да я постигнем.

Отвътре.

И даже не отвътре на системата, а отвътре на самите нас.

Знам, че този текс е само повърхностен. Че са нужни много повече размишления, разговори, проучвания, доказателства и дори подбуди…

Но трябва да споделя мнението си.

лошата доброта

Да си го признаем – вродената ни доброта ни изяде главата.

Никой от нас не е сам. Не съществуваме като самостоятелни единици, а сме част от общество. Част от група познати. От приятелски кръг. От рода, фамилия, семейство…

И сме много, много общителни! Все пак сме югоизточен народ. Тук горещата кръв ни прави по-социално животно.

В България няма такова нещо като 6 Degrees of Separation. Това е теоретичният максимум, разбира се, но у нас той е по-скоро 3. Всеки у нас е на 3 стъпки от всекиго. Нашата свързаност с всеки един човек в България – бил той обикновен гражданин, политик от върхушката, или мафиот – може да бъде много лесно открита. Оплетени сме като занемарена рибарска мрежа.

Но не за това пиша този текст. Мисълта ми отново хвърчи от една тема на друга. (Мисля си, че имам ADD.)

Имаш приятел, значи, който дава подкуп на архитетката в общината, за да му бъде одобрен там някакъв си проект за офис. Друг приятел имаш, който редовно си плаща на ченгетата, щото обича да хвърчи с беемвето по улиците. Може и роднини да са, все едно. Ти пък се осигуряваш на 350лв, щото не щеш да плащаш като за 1000лв.

И всичко си прощаваме. Щото, то, такова… Човещинка!

И преди съм го казвал:

Компромисът е компромис, само докато не се превърне в статукво. След това вече е просто безсилие.

Защото сме добри социални животни. Приемаме човека насреща с недостатъците му и с ясното съзнание, че и ние самите сме недостатъчни. И с неосъзнатия страх, че ако не приемем другите, с техните прегрешения, то и нашите грехове няма да бъдат опростени. И ще бъдем съдени от околните. Ако ние ги съдим.

Доброта, изградена върху скрит, дълбоко заровен страх, покрит с паяжини и прах.

И това е така толкова отдавна, че вече е градивна частица от ДНК-то на българската култура. Това е всъщност мутиралата с годините – и с режимите – вездесъща българска гостоприемност (т.е. доброта).

Това е българският манталитет. Позволяваме на всеки да върши всичко, за да ни позволят същото и на нас, защото нали това е свободата!

И тук отново една лека тангента: гледайте това!

 

P.S.
Отговорът ми към коментар №1.