неподредени мисли

Онзи ден един чичка си изхвърли чашката от кафето в един храст. А аз, щото не съм особено конфронтационен тип, еле па когато говорим за тотално непознати, просто измрънках в twitter и… толкоз.

Някаква баба си превежда внучката през булеварда, на 50 метра от пешеходната пътека.

Някакъв сладур изскача на улицата от близката пряка с мръсна газ, въртейки гуми и оставяйки черни следи по жалкия асфалт.

Група тийнейджъри с IQ-то на шепа семки се изсипват в трамвая и започват да крещят простотии и да се свалят нелепо.

Групичка тетки кретат рамо до рамо по тротоара, заели цялото пешехоно пространство, и упорито продължават в същата гъша формация, без значение иде ли някой насреща.

Всеки се изживява като индивид. Странното е, че има права (или си вменява такива), но сякаш не носи отговорности! И ако случайно срещне чужд поглед, и още повече – ако регистрира чуждия поглед, гледа го сякаш онзи, другият, му е виновен за нещо.

Ние сме на юг и на изток. Уж по правило тия общества са по-близки до колективизма. А защо, тогава, сме такива нагли индивидуалисти? Всеки е сам и поставя себе си най-отгоре. Да, има някакъв „колектив”, само че той се състои от „останалите”. Класически пример за „нещо, което се случва на другите”.  Отговорността я носят другите. Държавата, обществото, учителите, природозащитниците, лекарите, синдикатите, циганите, турците, чужденците…

Да, знам, аз също редовно пищя на умряло и хвърлям огън и жупел по разни „други”, но няма и ден в който да не погледна себе си и да не се опитам да направя така, че да съм по-смислен, по-полезен… Гледам да си нося отговорността. Всъщност тя за мен е и гордост.

Гордея се, че съм отговорен.

Не си хвърлям фасовете и боклука по улицата, не превишавам скоростта, съобразявам се с останалите участници в движението (когато шофирам или пешеходя), не крещя в градския транспорт…

Не подкупвам полицаи, не нося бонбони на разните бюрократи, не желая да се облажа за нечия сметка.

Отива някой Сульо и става „политик”. И защо? За да направи едни пари. Защото там има едни далавери, а той там си има авери.

А обикновеният човек стои, гледа, и вместо да каже „Така не бива, така не може!”, той казва

„Искам и аз!”.