толерантната държава

В последните дни ми се изясни всичко. Цяло десетилетие съм живял в заблудата, че българите всъщност не сме толерантни хора. Десетилетие, защото преди това поживях извън милата татковина, а по-преди това просто си бях тъпичък. Поне в сравнение със сега. (В тоя ред на мисли, надявам се, че след още десет години, ще погледна назад и ще видя колко глупав съм бил.)

Но не, днес ми проблесна – най-после – че толерантността ни е присъща, и то толкова надълбоко, че цялата ни държава е пропита от толерантност. И това трябва да се знае от всеки един български гражданин, и никога да не бъде забравяно!

Сега може би е добре да се обоснова.

“Главният прокурор Сотир Цацаров смята, че наказание за полицайката Анна Витанова, която нашумя във ‘Фейсбук’ с коментари за ‘Орландовци’, би било лош знак от страна на държавата.”

И повече – в статията на Дневник.

“Аз не казвам, че Анна Витанова е мислила, действала по възможно най-правилния начин. Всеки греши, но и всеки има право да мисли по някакъв начин. Само че тя носи униформа. И понеже носи униформа, и понеже е заедно с колегите си всеки ден на места, които ние просто гледаме отстрани, хайде да проявим малко повече уважение и разбиране към хората с униформа.”

Думи на главния прокурор на България.

Това наричам аз толерантност. Един държавен служител, който е вече и публична личност (помните ли я при белия автобус?), си е позволил да проповядва насилие, и то въз основа расова принадлежност, при това в публични (бяха, вече не са) публикации в своя Фейсбук профил. И главният прокурор казва, че трябва да сме по-толерантни и разбиращи към хората с униформа. Явно защото са с униформа. И значка. И пистолет.

И така, милата ни рóдина демонстрира как трябва да бъдат толерирани престъпленията именно на онези, които би трябвало да ги предотвратяват. (Тук веднага ми идва паралел с КАТ и “войната по пътищата”.)

Дори да я уволнят сега, главният прокурор вече се е изказал. Полу-критика с половин уста и призив за толерантност. Към нетолерантността. На полицай. Спрямо малцинство.

Това се случва именно по време на конфликти “между българи и цигани” на няколко места в България, и преди ежегодния Прайд, за които се изписаха няколко тона лайна.

Oh, the fucking irony!

дискриминатор

Да поговорим малко за дискриминацията!

Но не по онзи начин, по който всички говорят за нея – тази ужасна дискриминация, как не ни е срам, малцинства и т.н. Това вече го познаваме добре и няма как да допринеса.

За друго искам да поговоря. За дискриминирането в неговата номинална форма.

Имам си една любима история, която ми се случи преди няколко години, в момент когато бях “между работи”. Сещате се – between jobs. Незает. Безработен. Възползвах се от неочакваното свободно време и взех, че си написах и защитих магистърската теза, докато си търсех работа. Така де, защо да губя това подарено време?

Историята се случи по време на един “асесмент център”, организиран от ейчар компания, наета от голяма, международна корпорация, като целта беше да се сведе броят кандидати за едни маркетингови позиции до някаква по-лесно управляема бройка. Нещото се случваше в продължение на 2-3 дни, в офиса на ейчар компанията и в централата на корпорацията, като процесът се управляваше основно от аутсорснатите ейчари, но на моменти участваха и вътрешните ейчари на самата корпорация.

Трябва да спомена, че главните герои тук не са нито ейчарите, нито корпорацията, а моите “съперници” по време на нещото.

Бях по-голям от повечето – те бяха наскоро завършили бакалаври. В онзи момент вече имах някакъв професионален опит зад гърба си, но поради стечение на обстоятелствата бях останал на сухо. В професионален аспект. Всички бяха качествен материал – завършили с добри оценки в някои от най-добрите университети в България, точно каквито хора търсят мултинационалните корпорации за позициите си у нас.

Като изключим строенето на кули от сламки и всякакви други занимания, търсещи конструктивно мислене, лидерско поведение и умения за работа в екип, имаше няколко самостоятелни задачки. Една от тях изискваше от нас да си представим, че ще търсим любовта чрез формуляр, в който трябваше да подредим близо трийсетина предварително зададени личностни характеристики в няколко групи: най-напред, 3-4 черти, които считаме за задължителни у потенциалния ни партньор; после 15-20 черти, които да градираме от силно желателни до особено нежелателни; и накрая, 2-3 черти, които считаме за “твърдо не”.

Голяма част от младежите сложиха “мек характер” в графата “твърдо не”, но кой съм аз да съдя! Личи си и без това, че хората масово предпочитат “по-силните характери”, пред разни мекушавци като моя милост.

Но не това ме забавлѝ в ситуацията.

Забавното дойде, когато аз прочетох моя списък. И конкретно, когато прочетох последната позиция – моето най-последно и най-твърдо “не”.

“Религиозност.”

Дали сега мисля по същия начин, дали това е “правилен” избор от моя страна, дали така бих рискувал да изпусна голямата любов – в момента няма значение. Тогава специално попитах дали трябва да приемаме “религиозност” за истинска вяра в, и следване на, дадени религиозни канони, книги и т.н. The works.

Забавното дойде от изумените погледи на младите хора и тяхната реакция:

“Но това е дискриминация!” надпреварваха се те да ми се карат. “Как може така!” възмутени се оглеждаха те и виждаха отражението на самодоволната си себеправедност си в очите на другите.

Дискриминация? Не думай! Ама ю дон’т ивън фъкин СЕЙ!

“Разбира се, че дискриминирам!” отвърнах аз.

ШОГ! Сещате се. БОНБА! Признание, и то ей така – плеснато на всеослушание!

Ама…
Ама…
Как тъй?

Разбира се, учени са децата, че не трябва да се дискриминра въз основа религиозност, пол, сексуална ориентация и какво ли още не!

Затова се обърнах към една от госпожиците, която през цялото време беше сред най-активните участници и без това. Харесваше ѝ да е център на внимание, затова реших да не я лиша от тоя спотлайт. Да излее гнева си срещу мен, долния дискриминатор. Да бъде оценена.

“Може ли да те попитам нещо?” започнах аз.

“Разбира се!” съгласи се тя.

“Би ли правила секс с друга жена?” рискувах аз.

“Не, естествено!” подхлъзна се тя.

“Тогава ти дискриминираш на полова основа, или може би сексуална ориентация?”

“Ами то не е…”

“Същото е. Съвсем същото е. Аз имам всичкото право на тоя свят да дискриминирам когато избирам с кого да прекарам, или, съответно, да НЕ прекарам дори част от интимния си живот. Аз не съм някоя фирма, не съм корпорация, не съм държавна институция, нито неправителствена организация. Аз съм един обикновен човек, който има право на свой индивидуален избор. Ако не дискриминирам, означава, че нямам право на избор,” обясних ѝ аз.

Докато тя си гълташе езика, а другите младежи гледаха объркано, забелязах, че ейчарите, които седяха встрани от кръга кандидати, се опитват да прикрият хихикането си. Олекна ми, че все пак има и други мислещи хора в това помещение.

Нищо особено не е тази история, но много си я обичам. Примерче за заучената инерция, от която някои хора сякаш не успяват да се изтръгнат. Ама, както казва мойта мамка, стигат само 2 грама акъл, но навреме!

теория на еднородността

Нека погледнем снимките отгоре. Да започнем от №1. Виждаме различните цветни влакна (това е един готин килим от IKEA), като всяко от тях изпъква и се отличава от останалите. Когато в полезрението ни попадат все повече и повече разноцветни влакна, възприятието ни за цялостната картина се променя осезаемо. Вместо да виждаме куп отделни цветове, започваме все повече да виждаме хомогенна маса, съставена от множество малки, разноцветни елементи.

Нищо ново, нали?

Сега да си представим, че цветните влакна от снимките са групи хора. Мъже, жени, деца, пенсионери, бели, черни, жълти, хетеросексуални, хомосексуални, бисексуални, асексуални, трансджендър, цисджендър, християни, мюсюлмани, евреи, палестинци, местни, приходящи, руси, брюнети, червенокоси…

You get the picture.

1. Когато светогледът ни е ограничен, виждаме само първата картинка.
2. Когато твърде малко хора изтъкват това, с което са различни, виждаме само първата картинка. (Или, още по-зле, едно плътно, сиво поле, с тук-там изпъкващи шарени петна.)

И тъй като стремежът към еднородност е може би естествен (да се чете инстинктивен!) у хората, както и у животните (аз си го измислих, но може и да е вярно – нали природата се стреми към равновесие), това вероятно създава известен дискомфорт у немалко индивиди.

Какво може да се направи? Някак трябва да бъде преборен тоя ужас от различното!

Е, много ясно – пращаме ония от т.1 да обиколят света и да се научат на светоглед! Или им довеждаме света, за да го погледат. (Хелоу, медиите!)

Или пък все повече хора показват, че всички сме различни, за да се получи най-после една хубава, поантилизирана псевдохомогенност, та да си отдъхнат “неразличните”. И може би да осъзнаят различността си и най-после да вземат, че да се самоопределят чрез нея?

Ще речете, че самоопределянето чрез различност създава клики, но забавното е, че един човек принадлежи към повече от една група. Така че нямаме просто поредица несвързани клики, а комплексна плетеница от отделни брънки, съставяща едно цяло.

Общество, един вид.

И ъпгрейднато ниво на “нормалност”.