Днес си седях и си мислех (да бе, случва се понякога!), че желанието ни за повече, което смятам за някак естествено и природно обусловено, определено не се ограничава с материалното. Че сме вещомани – вещомани сме. Щях да кажа, че не е като свраките, ама май и там има някаква утилитарност – те май използваха лъскавките неща за да привличат партньори. Ама може и да не е това… Не ги разбирам добре свраките, тегоба ми е този ми недостатък.

Харесваме си вещите, искаме нови, искаме по-хубави, искаме ли искаме. Но не е искане заради самото искане. Новата кола е по-удобна, по-ефикасна, по-красива – ми то това всичкото е смислено! Новият лаптоп е по-мощен, по-продуктивен, по-впечатляващ. Пак има смисъл! Или ще увеличи продуктивността ни, или ще ни спести нещо, или ще ни накара да изглеждаме по-добре. А това си е важно, нали? Сещаш се – status symbol и т.н. Не е нужно да се впускам в подробности, защото и на теб и на мен ни е ясно всичко за тия символи.

Ама се замислих, че някак изпитваме и едно перверзно желание за повече работа. Не е ли странно? Уж си мечтаем да имаме свободно време, което да прекараме с любимите хора, с любимите вещи, на любимите места… А някак изведнъж сме склонни да отдадем цялото си време за работа. Професионализъм!

Да де, ама ето на – там просто стигаме до същите неща. Това ако не е status symbol, не знам кое е!

“Аз работя в невероятна и страхотна преуспяваща световна рекламна агенция…”

“Аз пиша за най-интелигентната, непредубедена и свръх-четена медиа…”

“Аз съм част от най-коректния и високопроизводителен екип в нашата финансово-консултантска компания…”

“… и го правим с огромно удоволствие, това е животът ни, склонни сме да работим постоянно, не е нужно да спим, не ни трябва свободно време, защото ние постигаме умопомрачително добри резултати!”

Прекрасно!

Съревнованието не е само материално. Идеите, уменията, моженето, доверието, отговорността, това да бъдеш търсен, това да бъдеш уважаван – тия работи трудно ще ги докажеш само с материалните придобивки. А те трябва да бъдат доказани, защото всички се състезаваме.

Пъстра, шарена перушина! И си я развяваме един пред друг и се пъчим.

А аз, горканчо, понякога сякаш изоставам от съревнованието.

*sadface*

Е, Х, пожелавам ти приятна вечер. Ти си най-полезното нещо в моето въображение.

Тъпо, а?

Аз виждам нещата по друг начин. Далеч по-прост. Но за да успея по-добре да обясня, ще използвам една-две чужди думички.

• JOB - на български обикновено се превежда като “работа”, но всъщност думичката е заредена с по-специфична конотация – занаят, занятие, дейност (обикновено job е назначението или позицията ни – аз съм дизайнер, ти си счетоводител, тя е инженер);
• WORK - на български обикновено се превежда като “работа” (видиш ли ти!), но всъщност думичката е заредена с по-специфична конотация – труд, усилие, задача (обикновено work е самата дейност – аз копая, ти носиш, той кърти плочки).

Чувствайте се свободни да заменяте “job“ и “work“ с “работа” навсякъде в тази статия.

Да започнем малко по-отдалеч – каква е причината хората да си търсят job? Ще се спрем на най-типичния вариант – парите. Всеки от нас търси job, която да му носи достатъчно пари. Кинти. Сухо. Ние работим за да се обезпечим финансово. Намираме някаква job, някъдеси, която ни дава достатъчно пари в замяна на нашия труд. В много случаи е и в замяна на спокойствието ни, личната ни свобода и други такива хубави неща. Така е – за да успеем, трябва да се лишим от туй-онуй.

Тъпо, а?

Там е проблемът. Ние работим за пари. Добре де, то е ясно, че трябва да правим пари от това, с което се занимаваме. Но в нашето общество (отново обобщавам – има и луди хора, които правят изключение) сме объркали местата на причината и следствието. Мда! Причината е “пари”, следствието е “job“. Е, това е – много сме задръстени! По този начин сами превръщаме своята job в тегло. Обикновено (за да не кажа “винаги”) се примиряваме с дадена job и нейните условия, с ясното съзнание, че ние искаме нещо друго, че тя далеч не отговаря на онази идейка, която е в главите ни. Всъщност ние успешно превръщаме своята job в work.

Тъпо, а?

Май знаете накъде съм се запътил.

Аз пък мисля, че всеки трябва да прави това, което му харесва, което му се удава, което го влече, което му е страст, което… не е work. Ето тук вече причинно-следствената връзка си е на мястото. И тогава нещата изглеждат така: “Аз работя нещо, защото това искам да правя, а пък то, представяш ли си, ми позволява да си живея живота”.

Защо ли?

Когато това, което вършиш, е твоето истинско хоби, тогава ти го правиш с желание. Ти си склонен да вложиш всичко от себе си – упорство, време, всякакви средства – за да постигнеш това, което смяташ за добър резултат. И резултатът наистина е добър. Ти усъвършенстваш себе си дори когато почиваш. Всъщност, ако имаше друга job, която всъщност е work, тогава ти наистина щеше да използваш свободното си време за това въпросно хоби. Е, направи така, че хобито да е твоята job! Тогава ще имаш свободата да разполагаш със свободното си време за глупости, или за хобито си.

И между другото, когато един човек се занимава професионално с това, което истински го влече, той е много по-продуктивен (полезен) от един човек, който се занимава с нещо само защото там е смогнал да се набута за да си взима заплатата. Ето, тази подредба на нещата е полезна дори от чисто икономическа гледна точка!

Сигурно сега си мислите, че ако това се случи, всички хора на света ще се занимават с точно 5 неща – примерно порноактьорско майсторство, филмова критика, сомелиерство, food critique и боди-арт. Искрено се съмнявам, защото, както всеки е чувал, “за всеки влак си има пътници”. Ето, наскоро един тийнейджър открадна автобус за трети път, защото най-голямото му желание е да стане шофьор на автобус.

Сигурно е твърде опростена идеалистична гледна точка… Ама пък на мен много ми харесва!

Не знам дали успях да обясня добре – самият аз се оплетох в обяснението си.

Има и други перфекционисти, които смогват, без особени усилия, да превърнат предимството в недостатък. Понякога си мисля, че съм един от тях. А как се получава това?

Замислете се – перфекционистите искат да докарват начинанията си до успешен завършек, да бъдат идеално изпипани, сериозно обмислени и без пробойни. Ако нямат нужната амбиция, или им липсва малко самочувствие, те биха предпочели да не се захванат с дадена задача, защото вярват, че резултатът няма да притежава онзи блясък, който те търсят.

Значи… понякога перфекционистите могат да изглеждат като безхаберни мързели.

Лоша работа!

- – - -

Новата питанка е посветена на перфекционистите.