Прочетох статията “Плюещите плочки” в Capital.bg и нямаше как да не си кажа моето.
Години наред обикалях София и се потисках от сивотата.
Погледите на хората не се срещаха, само траекториите им се пресичаха по пътя си към плочките. Всеки гледаше надолу, всеки изглеждаше умислен, никой не ме погледна в очите, за да видя, че от другата страна, там някъде вътре, има човек с душа.
Един ден (не знам какво ми стана тогава) реших, че ще погледна моя роден град с други очи. С чужди очи. С краден поглед.
Откраднах погледа на един турист.
От него ден градът е друг за мен.
Ти знаеше ли, че сградите имат и втори етаж? А трети? Четвърти? Имат фасади, там някъде горе. Цветни! Невинаги чисти и поддържани, но понякога красиви. Черчеветата са различни от винкела на витрините. Гипсовите орнаменти, стрехите, покривите, тук-там ковано желязо…
Аз явно не знаех.
Градът е различен, по-светъл и по-хубав, когато погледнеш малко по-нагоре!
Вярно, понякога краката ми са мокри, а панталоните – окаляни; плочките не се промениха и продължиха да ме плюят. Може би затова предпочитам да не нося костюм.
Ако заради костюма и черните обувки се наложи пак да забия нос в паважа, може би просто не си заслужава.
