Кой е той? Кой е качественият човек? Какво го определя?

Защо си мисля такива работи, ще попитате? Как да ви кажа, защото видях един мускулест младеж в еднин мускулест джип и превключих на “осъдителна”. Мислено започнах да го хуля – “тоя сигурно името си не може да напише и говори като простак, само далавери са му в главата, минутка не е отделил да се образова, лев не е дал за нещо стойностно, приятелката му е само за украса, опериран е от скрупули и емоции…”

Да, знам, много обобщавам – може пък да е свръхинтелигентен.

По същия начин си обрисувам младите, красиви, издокарани дами, с големите цици, големите джуки, големите коси, големите токове, големите мъже, големите автомобили, големите претенции и т.н.

Но се замислих. Кой съм аз, да кажа, че тия хора не са качествени? Времената се менят, нравите се менят, принципите се менят, идеалите се менят. Може просто моите представи да са остарели – ама дотолкова остарели, че вече са неадекватни.

Едно време, когато баба ми е била мома за женене, тогава много са уважавали ония младежи, дето са говорели чужд език, или са имали добро образование… Но сега нещата не са такива, нали? Днес е важно кой кого познава, колко пари прави (или има), каква власт притежава и над кого. И всъщност се оказва, че аз съм некачествен!

Вместо да се хвана да познавам хора, да трупам връзки, да кроя схеми, да правя пари, аз си губя времето да се образовам, да работя по правилата, да се развивам по каналния ред. И в крайна сметка сега съм просто един човек със сносно образование, обикновена заплата, някакви си там умения и що-годе добър изказ и правопис. И кво?

Шарено!

Кого уважаваме днес, ние, като народ, в нашия си социум, в нашата си реалност? Отново обобщение, знам. Уважаваме онези, които са силни, богати и известни. Тук-таме се срещат бедни идеалисти, които сбърчват вежди с неодобрение, но какъв ли процент са те? Образованието е хубаво нещо, но просто не може да се сравнява с финансовата мощ. А тя, у нас, не се гради с време, търпение, уважение, академични познания, йерархично развитие… Не, това са приказки, има ги във филмите. Реално днес ни трябва brute power за да можем да блеснем – останалото е някакво мижавко мъждукане, чието място е забутано в някаква интелектуална субкултура.

А успехът – той е мейнстрийм!

ВАЖЕН дисклеймър: Мнението ми по-долу е силно изкривено, като в коментарите си стигам до крайности. Предполагам, че коментарите ми относно държавното образование и БАН са преувеличени, но статията е писана по време на емоционален изблик. Беше ми отправена забележка, че съм писал без никакви данни, които да подкрепят мнението и твърденията ми – това е абсолютно вярно, както и това, че мнението ми в тази статия е изцяло плод на емоции и в никакъв случай не смятам да твърдя, че всичко тук е доказано и абсолютна и неоспорима истина. Също така трябва да заявя, че в БАН и в държавните университети наистина има изключително качествени учени, които успяват, с цената на кървава пот, да движат наистина качествени проекти.

Университетите. В България. Са на гъза на европейската география.

Това не ме изненадва, ама ни най-малко. Причините са няколко, разбира се.

Първо, в тия университети влизат хора, които нерядко имат проблем с изписването на собственото си име, за които “незнам” се пише слято, които черпят повече информация за света от реалити вместо от реалността… Много мога да плюя, щото съм гад, но лесно се разсейвам и ще изтърва нишката.

Второ, в тия университети няма пари. Защо трябват пари, ще попита някой, та нали хората стават преподаватели от идеалистични подбуди и за да творят – напред, науката е слънце! Ми щото, видите ли, тия преподаватели трябва да могат да оцеляват и през зимата! Айде, лятото ще легне да спи под някой мост и ще се размине с 2-3 настинки, ама зимата… А в България зимата е тежка и сурова – като мен.

Трето, понашумелите напоследък “феодални старци” наистина са дали нещо на света, но не си дават сметка, че то е дадено доста отдавна и отчаяно се нуждае от качествен ъпдейт – старите лаври са се натрупали на едно място и се е получил своеобразен бент, който успешно препречва потока на развитие на българската наука. Толкова много хора са ми се оплакали, че учат по учебници от 60-те, или използват разни машинарии с манивела… Хубаво, да речем, че е добре човек да познава и академичната си история, ама защо да се ограничава само до нея? Нововъведенията са важни, ОСОБЕНО ако вече са направени другаде и тяхното отсъствие означава падащо ниво на качеството.

Четвърто (и между другото, нито смятам, че мога да изброя всички причини, нито ги изброявам в последователност, която зависи от тяхната важност), хората продължават да смятат частното образование за порочна практика. Е това не го разбирам! Особено като се има предвид колко са нахъсани всички да заминат и да следват в чужбина (примерно в САЩ), където частните университети се радват на особена популярност. Хайде сега да повтаряме заедно – пари за образование няма, пари за образование няма, пари за образование няма… И след като държавният апарат не може да отдели достатъчно средства за да живне малко тая наука, защо да не се прибегне към отдавна изпитания (сериозно говоря) модел на частния бизнес и свободния пазар? Амчикакне, този принцип на действие снема част от тежкия финансов товар от плещите на бедната ни държавица (тук няма да намесвам некоректното разпределение на финанси в Б ългария и всичките машинации, които са ни болезнено познати) и го пренася върху всеки един от нас… КОЕТО НЕ Е ТОЛКОВА ЛОШО! В крайна сметка тук поне виждате къде отиват парите ви и имате реален контрол върху това как се използват те – и от вас, и от университета на който сте решили да ги дадете. Да, това изненадва ли ви? Има студентски настоятелства, които в частните университети всъщност имат някаква власт да променят нещата!

Май спирам да изброявам, защото наистина изтървах броеницата

Много често чувам да казват “НБУ? Те там си купуват дипломите!”. Така ли? Защото имат високи годишни такси? Забавно ми е, че това никой не го казва за държавните университети, където има дългогодишни традиции в купуването на изпити, оценки, заверки и т.н. Интересното в частния университет е, че там това се практикува далеч по-рядко, защото, за разлика от бедните преподаватели в държавните университети, тези в частните не се издържат основно от това – заплатите в частните са що-годе човешки. Което е предпоставка за малко по-засилен контрол.

Добре, да, разбирам – всички си мислят, че за да прокопса един частен университет, той просто трябва да приема абсолютно всички кандидати и да ги пуска на всички изпити, за да може да ги привлече – ето, тук се минава лесно – и да им вземе паричките. Вероятно има зрънце истина, или няколко зрънца. Това, което евентуално се случва в една такава ситуация е развитие на съревнованието. Броят на университетите се увеличава и малко по малко те започват да се състезават в това кой е по-качествен, а не по-лесен. За студентите – настоящи, бъдещи и минали – става по-важно да имат едно сериозно и уважавано име зад себе си, отколкото да имат някаква хартийка, на която пише “тоя има вишу”.

Така като ме слушате, дали съм за или против академичната децентрализация и свободната конкуренция? Всъщност смятам, че е добре да има повече университети, защото тогава всеки студент има избор. А изборът се базира върху преценка – качество на образованието, материална база, международни връзки и т.н. И колкото повече университети има, толкова по-наложително ще става те да могат да покажат – и докажат – качеството си пред своите студенти.

Отнесох се.

И ей го на БАН, тоя бегемот. Българска Академия на Науките. Стои един гигантски паметник, бавен, муден и пълен с едни хора, които работят за мижави пари, поради което полагат мижави усилия. Голяма част от тях са (били) блестящи учени, което не пречи в момента да са просто кабинетни плъхове. В БАН се напредва с цената на нечия смърт – това феновете на Пратчет ще го разберат веднага (Ридкъли е упорито копеле, а?). БАН е огромен, сложен, оплетен, има една йерархия, която на мен ми е чужда и трудна за разбиране, има една бюрокрация, която и самите БАНовци не могат да разберат… и всичко това струва много пари. Само дето като се дадат едни много пари на едни още по-много хора, всеки от тия хора получава едното нищо, чаша студена вода и усмивка пред строя. И ето, българските пари за наука отиват за да си отглеждаме плесен.

Местата, в които се кове модерната наука, не са такива чудовища, не са толкова сложни и определено не мразят частното образование. Всъщност там пари се наливат от държави, от организации, от частни компании, от отделни хора, от частни образователни институции и от какво ли не! И тези ковачници се съревновават помежду си за тия финансови блага, за да могат да напредват. Така де – когато трябва да докажеш себе си, за да получиш средства за по-нататъшен труд, и когато има с кого да се бориш за тия средства, ти влагаш максимално много усилия. А не да седиш и да си знаеш – ми те ше ми дадат едни парички, а аз цял ден ще се клатя на задните крака на стола и ще си драпам макарите / катеричката.

Аз съм завършил частен университет, в момента следвам в друг частен университет и имам доброто желание да продължа към по-високи научни степени отново в частен университет. И всичко това – в три държави на два континента. И искрено смятам, че съм получил и научил много повече, отколкото ако бях се забил в един многоуважаван държавен университет с дългогодишни традиции, с дългогодишна история и с ужасяващи кенефи.

EDIT: В крайна сметка, където и да се изучи един качествен човек, той си остава качествен човек. Всичко останало е въпрос на лична преценка и лична реализация.