Сутринта (условно) шофирах към офиса, както всяка сутрин. Обикновено минавам през един булевард, чиито пътни ленти са от двете страни на един канал. През канала има три моста за пешеходци, като всеки мост продължава в пешеходна пътека тип “зебра”. Обикновено пешеходците стоят кротко и чакат да се отвори възможност, за да пресекат. Аз винаги предпочитам да спра, за да могат да минат – дори спирам по средата на платното, за да не реши някой великан на мисълта да мине край мен и да отнесе някой неподозиращ пешеходец.
Та сутринта видях, че един дядо стои на края на моста, в началото на пешеходната пътека, и чака удобен момент. Забавих отдалече и спрях. Той ме погледна. Погледа ме още малко, после изнервен размаха предни крайници и ми се скара – “Тръгвай бе!”
Погледнах го тъпо, ядосах се и потеглих с мръсна газ – исках да избръмча, за да види, че съм ядосан.
Замислих се – защо всъщност спирам на пешеходната пътека? Защо помагам на съседката да качи три щайги с домати до тях? Защо подавам ръка, когато някой излиза от задната седалка на колата (която е двувратка)? Защо превеждам реферати по археология на леля ми? Защо това, защо онова? Защо помагам (понякога)?
Защото съм егоист. Ако не бях егоист, нямаше да се обидя на дядото тази сутрин.
Когато помагам, аз се чувствам добре. Поне малко да помогна – не е нужно да правя гигантски услуги, просто малки злободневни жестченцета. Когато помогна, аз се чувствам малко повече, храня егото си, доказвам на себе си, че съм добър и стойностен човек. И още повече – показвам го на онзи отсреща.
Който тази сутрин отказа да го види и дори ме скастри!
Егоист!