Tag Archives: соцталгия

соцталгията в контекст

Загорка Ретро
Загорка Ретро

Соцталгията не е ново явление. Появи се недълго след падането на Източния блок, като на немски (за първи път там я видях) терминът е Ostalgie (от Ost – изток). Романтизиране на социалистическото ни минало, чрез използването на вече залезли образи, за да ни погъделичка по носталгията за отминалата младост.

Соцталгията не е лошо явление, сама по себе си. Всъщност това е просто конкретно проявление на въздишката по детството и безгрижието – проявление, характерно конкретно за този времеви период, тези географски ширини, това историческо наследство. А и с времето спомените избледняват и благодарение на редица memory biases (това как е на български?) се изкривяват – например, колкото повече остаряваме, толкова сме по-склонни да си припомняме основно хубавото от миналото (т.нар. Positivity effect).

Не е нещо лошо и използването ѝ като маркетингов инструмент. Би трябвало да сме свикнали вече – от “Инвентарна книга на социализма“, през заведенията “Ракета” и “Спутник”… Заигравка с доброто старо време.

Защото старото време винаги е добро. Дори когато не е.

Тогава къде е проблемът?

За по-чувствителните хора, които имат твърде живи и тежки спомени от стария режим, това наистина може да се явява болезнена кампания.

За онези, които държат на истинност в рекламата, тази кампания е твърде едностранчива и заслужава да бъде гарнирана и с негативни елементи от соц-миналото ни.

Но най-големият ми проблем се явява контекстът, в който тази кампания съществува. Конкретно – медийният контекст. Моментът, в който живеем, е особено напрегнат – по някаква причина сме свидетели на поредната схизма между Изтока и Запада. У нас тя сякаш се олицетворява от православието и славянството vs. арелигиозността и мултикултуралността. От Русия и САЩ(+ЕС). Отново. И все повече медии – стари и новосъздадени – си играят с тази измамна носталгия по соца, за да ни демонстрират в какво “лошо време” живеем и да захранват пошла политическа пропаганда чрез манипулацията на простичкия факт, че ние, хората, просто не можем да се доверяваме на паметта си.

И къде се явява проблемът ми с кампанията на Загорка Ретро?

Именно в контекста. Една (иначе симпатична) кампания, несъзнателно (надявам се!) легитимира останалите про-соц кампании, които ни заобикалят, като захранва и без това слабата и ковка обществена памет с един носталгичен (ерго – положителен) образ на соца.

Смятам, че правилният ход от страна на Загорка би бил официалната подкрепа на социално-отговорната форма на кампанията (напр. вече съществуващия хаштаг #соцталгия), в която виждаме всички възможни страни на соца. А Загорка може да застане зад тази нова, вече viral кампания, и да каже “от онова трудно време, когато бутилката Загорка беше сред малкото удоволствия, които можехме да си позволим безнаказано.”

Така че, не, соцталгията не е нещо лошо. Както и една запалка не е нещо лошо. Освен ако човек не я използва когато се въргаля в локва от бензин.

P.S. благодарности на @suh_chukan за картинката, от която сякаш тръгна шумът, и която използвах като илюстрация към този текст!

бабушки

Две бабушки. Първата – от 1980 година, когато Западът се е страхувал от загадъчните и подмолни нрави на хората отвъд Желязната завеса. Втората – почти 30 години по-късно, когато всички, чиито животи са свързани със Студената война, познават така наречената ostalgie.

Kate Bush – Babooshka

Miss Platnum – Babooshka 2009

В България също познаваме тази ostalgie. Тук може би трябва да я наречем “соцталгия”. Това не е носталгия по Соц-а сам по себе си. По-скоро е едно романтизиране на ежедневието през онези години. Немалко хора помнят портокалите по Нова година, стъклената и кирилизирана Кока-Кола, зелените бутилки “Веро”… Всъщност самото съществуване на “Инвентарна книга на Социализма” е доказателство за соцталгията, която все пак изпитваме.

носталгийки

От терасата на офиса гледах как две дечица, около 13-14 годишни, берат шишарчетата на някакво вечнозелено храстче и се гонят, и се замерят – съвсем игриво, без злоба, с много смях. И ми стана приятно – не са пред някой компютър, не са се наконтили с фецки дрешки, не слушат показно музика на джиесема…

Спомних си за игрите от едно време. Дали днешните деца ги познават? Те толкова бързо искат да пораснат, да станат важни, богати, известни… Понякога се чудя дали всъщност целят щастие и себереализация, или целят онова, което останалите мислят за щастие.

Ръбче и ръпон. Народна топка. Кър. Стражари и апаши. Криеница и гоненица. Топчета и войници. Фунийки. Крадене на череши от съседските дворове. Оная игра, където броиш наум, с лице към стената на местния плод-зеленчук и се обръщаш рязко, а другите в този момент трябва да са замръзнали, или да са се скрили…

Помните ли ги?

малка битова магия

1989 година, България, София, Младост 1.

Пешо се суети около Жигулата с неразбиращ поглед, отворил е предния капак с пълното съзнание, че под него се помещава единствено едно голямо доказателство за техническата му неграмотност.

Ники излиза от входа, тръгнал е да се реди за хляб.

– Ники! Ники! Абе я да те питам, че нещо не пали… Пробвах на смукач, помпах газта, въртях… Я ела, ела да видиш!

– Я да видим…

Ники поглежда под капака, пипва тук, подръпва там… После обикаля колата и я оглежда набързо.

– Мда, знам какъв е проблемът!

Пешо го поглежда с очакване.

– Трябва да си напомпаш гумите.

– К’во? Ама как…

– Сериозно ти говоря, напомпай си гумите! Ще видиш! Айде, че ще затвори хлебарницата, тръгвам.

Пешо зяпа неразбиращо, докато Ники потегля към хлебарницата. После се оглежда глуповато, изважда помпата от багажника и с гузен поглед започва да помпа гумите една по една. Няколко минути по-късно автомобилът радостно изръмжава.

А как ли се получи този номер? Всъщност е простичко! Докато Ники преглежда “болното” возило, той надушва силната миризма на бензин. Ясно – Пешо се е престарал и е задавил Жигулката. За няколко минути бензинът ще се поизпари и тя ще запали от раз.

– – – –

По реален случай 🙂