дълголетие

Аз съм бавен човек.

В осми клас Зори ме питаше, “Мишо, ти бръснеш ли си краката?” – защото имах перфектни, гладки крака. Всъщност имах и перфектни, гладки бузки. “Ами,” казваше Зори, “виж на Емо краката какви са космати!” – вярно, на фона на Емо, аз всъщност бях едно ниско, трътлесто момиченце.

Хората се бръснеха от прогимназията, а аз? Втори курс, тенкьо веримач! Тогава се сдобих с една Жилетка, от ония с многото ножове, дето се сменяха всяка седмица. В моя случай- по-рядко, тя моята брадица и сега никне мудно, като в криза…

В университета се чувствах като гимназист. Дори изглеждах като гимназист. Акълът ми дойде след като завърших бакалавър – чак тогава разбрах как човек функционира в университетска среда. Чак тогава зацепих и факта, че съм можел да уча други неща, които значително повече ми пасват. Повечето други хора около мен си бяха схванали всичко навреме.

Няма да навлизам в подробности относно по-интимни видове съзряване, само ще спомена, че имаше поне 10 години закъснение, спрямо много мои приятели.

И ето, на 31 годинки, Мишо най-после започна и да спортува! Нещо, което на други негови набори им е щракнало преди десетки години!

Кой знае каква тийнейджърска случка ще ми се случи като стана на 40!

Обаче открих какъв е upside-ът на всичко това!

Какъв ли?

Явно ще живея много дълго!

🙂

 

вечната преходност

Всичко е в главата ми.

Завиждам на онези, които са стигнали до момент, в който се усещат в покой. Аз от години насам постоянно се лутам. Всяко нещо, което предприема, всяко следващо нещо, с което се захвана, все повече усещам просто като поредна стъпка. Като следващо (но не последно) стъпало. Към някакво незнайно, по-горно междустълбищно пространство.

Не знам къде отивам!

Всяко предизвикателство е нещо ново, коренно различно от предните. Всяко от тези стъпала ме научава на много нови неща. За последните 4 години живот и работа научих повече, отколкото научих за 2 бакалавъра, 1 международен обмен и 1 магистратура. Което само по себе си е хубаво.

CV-то ми също порасна. Може би бройката е малко несъразмерна спрямо изминалите години, но обстановката и икономическата ситуация я предполагат и оправдават.

Друго ме притеснява. Това, че всяка следваща стъпка предприемам с все по-малко колебание, но и с почти ясното съзнание, че не е последна. Това може би е добре? Може би означава, че продължавам да съм готов да се “катеря”?

От друга страна, липсата на онзи комфорт, липсата на уюта и спокойствието от това да знам, че най-после съм стигнал до крайната си дестинация, ми причиняват някакво постоянно душевно напрежение. Чувствам се като топче на рулетка, което така и не спира никъде, дори на 0.

Нямам план. Както казва Фийби, нямам си дори пл

Някакви мечти си имам, абстрактни и, в моето съзнание, чисто нереализируеми. Но приемам, че неосъществимите мечти са истинските мечти, защото ако вземем да ги осъществяваме, няма към какво да се стремим, нали? И докато мечтите ни са по-големи от нас, ние можем да се развиваме, да си ги гоним…

И когато се доближим до осъществяването на една мечта, тя за пореден път се оказва далечна и недостижима. Като мираж. И ний вървим, вървим нататък…

Дали пък затова не съм в постоянно движение?

А онези топчета, които са се изтърколили в някоя вдлъбнатинка и са намерили спокойствието, те… постигнали ли са мечтите си, или са се отказали от тях?

А искам ли да разбера отговора?

Anyway, казано на чист български, аз продължавам. Отново. За пореден път казвам хоп и скачам в тъмното.

Защо не?

Защо не, след като дори провалите се оказаха безцнни уроци!

Незаменими.

 

ХОП!

правилата на Гейтс

Това са “правилата на живота” според Бил Гейтс. Всъщност може и друг да ги е казал, но ги приписват на Били-бой. Както си личи, те произлизат от студения, безличен свят на корпоративна Америка.

Аз не ги харесвам и не смятам да живея живота си спрямо тях. Сигурен съм, че много други хора са съгласни с мен.

Между другото, “Тайната” говори ли ви нещо?

Rule 1: Life is not fair – get used to it!
Всъщност, животът е такъв, какъвто си го направим (или причиним). Аз съм си мрънкало (и всеки, който ме познава, ще го потвърди), но това не означава, че смятам, че животът ми е подреден от някой друг. Получаваме онова, което си “поръчаме”.

Rule 2: The world doesn’t care about your self-esteem. The world will expect you to accomplish something BEFORE you feel good about yourself.
Не! Не! Лош Били! Вместо да се зорим да постигнем “нещо” и чак тогава да се почувстваме добре, би трябвало да се чувстваме добре когато вършим нещо. Само тогава то ще го правим добре. Всъщност Били ни дава съвет как да правим нещо за Другите. А това, вярвам, не е правилният път.

Rule 3: You will NOT make $60,000 a year right out of high school. You won’t be a vice-president with a car phone until you earn both.
Хм, предполагам, че всичко зависи от целите, които си поставим. Тук е прав. Но дали аз искам точно това? Аз предпочитам да бъда себе си, да съм заобиколен от приятели, да бъда обичан и да обичам. И да мога, правейки онова, което харесвам, да успея да осигуря собствения си комфорт. Без ексцесии.

Rule 4: If you think your teacher is tough, wait till you get a boss.
Както има преподаватели, които се гордеят с това колко много от учениците си “късат”, така има и шефове, които градят име и самочувствие чрез нечовешко поведение. Един нормален човек не би търпял такъв “шеф”. Работа има и ще има, докато има хора.

Rule 5: Flipping burgers is not beneath your dignity. Your Grandparents had a different word for burger flipping: they called it opportunity.
Е, да, ще се съглася. Няма работа, която е недостойна. Но има работа, която е неподходяща. Всеки има умения, талант, желания… Проблемът е, че твърде много хора смятат, че искат нещо, докато всъщност не осъзнават, че се поддават на нечий натиск (среда? семейство? общество?) и неосъзнато заместват реалните си желания с чуждите очаквания.

Rule 6: If you mess up, it’s not your parents’ fault, so don’t whine about your mistakes, learn from them.
За грешките е прав – те са уроците на живота. Вместо да посърнем, да се свием и да се предадем, най-добре да извлечем полза от тях. Колкото до родителите – средата влияе, казах го и в предната точка. Да, вината е наша, макар и неосъзната и неумишлена – просто понякога не знаем как да слушаме себе си.

Rule 7: Before you were born, your parents weren’t as boring as they are now. They got that way from paying your bills, cleaning your clothes and listening to you talk about how cool you thought you were. So before you save the rain forest from the parasites of your parent’s generation, try delousing the closet in your own room.
Това дори не мога да го приема за съвет – звучи ми по-скоро като някакъв частен случай. Всъщност не знам как да го коментирам. Ако ми хрумне нещо, ще допълня.

Rule 8: Your school may have done away with winners and losers, but life HAS NOT. In some schools, they have abolished failing grades and they’ll give you as MANY TIMES as you want to get the right answer. This doesn’t bear the slightest resemblance to ANYTHING in real life.
Абе какво означава “real life”? Сякаш животът преди завършването е нереален? Глупости на търкалета! Ще бъдеш “лузър” ако живееш като такъв. Ще бъдеш “уинър”, ако се чувстваш такъв. Отново корпоративен студ!

Rule 9: Life is not divided into semesters. You don’t get summers off and very few employers are interested in helping you FIND YOURSELF. Do that on your own time.
Хм, отново корпоративен студ. Били да не мисли, че животът се изчерпва с работа в голяма компания? Ако човекът, за когото работите, не е склонен да ви помогне да откриете себе си, значи сам не знае какво е полезно за него. Ако, обаче, ви помогне, като ви насърчава, като ви учи, като общува с вас – тогава той ще получи много повече от добър и ценен служител.

Rule 10: Television is NOT real life. In real life people actually have to leave the coffee shop and go to jobs.
Освен ако не работят в кофи шоп. Всъщност моето мнение за “JOB” е описано в един по-стар постинг.

Rule 11: Be nice to nerds. Chances are you’ll end up working for one.
Дискриминация! Be nice to everyone! Или поне към онези, които го заслужават. Иначе има ли значение дали ще работите за nerd? Или за блондинка? Или за шишко? Или за китаец? Защо ли си мисля, че това е просто етикет, а самата същност на човека е много по-богата?