Tag Archives: вяра

легитимност, бизнес, факти и впечатления

Няколко предварителни бележки:

– Митко Павлов ми е симпатичен.
– Не харесвам Лафка.

Тази върволица (или може би туфичка?) размисли биде породена от една статия на Митко Павлов от 2011г., която днес изживя втория си живот из социалките, и от всички коментари, които успя да генерира моето отношение към този човек и връзката му с Лафка.

Моят проблем с Митко Павлов се корени в това, че водеше (не знаех, че вече не е там) предаване в ТВ7 и даде гласа си за рекламите на Лафка. Все пак, аз съм демонстрирал отношението си към тази телевизия и този бранд, както и към други свъзани с тях и с КТБ компании. За мен КТБ е комплексна тема, която включва Лафка, ТВ7, Виваком, Василев, Пеевски и Бареков (и много още, някои от коити знам, а други – не), а свързаните с тях лица и обекти (фирми, брандове, etc.) са именно това – свързани с тях.

И така, защо аз съм негативно повлиян от озвучаването на рекламата на Лафка от Митко Павлов? Все пак това е само работа, нали? Бизнесът си е бизнес, нищо лично?

Важно е да заявя, че според мен всичко е лично, а бизнесът не е просто бизнес. Ако противното беше вярно, то всичко, за което се пънахме толкова време по разни улици, площади, митинги, протести, медии, блогове, etc. е абсолютно безсмислено и нищо повече от загуба на време. Което бихме могли да използваме за бизнес.

Въпрос на гледна точка. Това е моята.

Господин Павлов е уважавано лице, име, перо, а и познат глас. Той е celebrity. А озвучаването на въпросните реклами им дава повече, освен просто един плътен, мъжки глас – дава им легитимност. Получава се ефект на скачени съдове – легитимността, която Митко Павлов притежава в очите на своята аудитория, прелива към Лафка.

Разбира се, както си личи от моя текст, нелегитимността на Лафка (вамо в случая на онези, които я приемаме за нелегитимна) прелива към Митко Павлов. Просто е.

Разбира се, немалко хора ми казаха, че Митко Павлов не е “човек на Лафка”. Казаха ми и че не съм запознат с контекста, за да се изказвам по такъв начин.

Приемам критиката – не съм запознат с контекста (наистина, дори не знаех, че Павлов вече не е в ТВ7), но всъщност кой е запознат с контекста? Кой, от цялата широка аудитория на Митко, на ТВ7, на радиостанциите, на Лафка, всъщност е запознат с този по-скоро частен контекст?

Почти никой, that’s who. Фактите са по-верни, но за сметка на това впечатленията са по-важни – именно впечатленията оформят средата, в която живеем. Един бърз поглед над действителността ни го доказва. И е много важно възприятията да не бъдат загърбвани заради фактите, дори когато са напълно противоположни. Особено тогава!

Може Павлов да е озвучил рекламата за да оцелее. Или под смъртна заплаха. Или в резултат на грешно взето решение. Или, наистина, защото “бизнесът си е бизнес”. Всичко може – но ние не знаем. Но пък знам как ми изглежда ситуацията.

(Аз и преди съм писал за разликата между факти и възприятия.)

Всъщност това е и въпрос на мярка – къде да теглим чертата? В много случаи сме свързани, волю-неволю, с разни entities (дайте ми, моля, хубав превод на български!), които за нас олицетворяват всичко онова, което не харесваме в света, който ни заобикаля. По-скоро е неизбежно, в тази комплексна матрица, в която съществуваме. Понякога работодателят ни е обвързан по някакъв начин с такива entities и за нас е въпрос на професионализъм, или пък въпрос на оцеляване, да си свършим работата, която ще ги облагодетелства. Кой понася отговорността? Ние или шефовете? Кой взема решението и кой участва в него? Разбира се, че има бизнес, но къде е чертата, след което бизнесът не е просто бизнес?

На всичкото отгоре, поставянето на чертата зависи от отношението към субекта… Колкото по-близък ни е той, толкова по-далече от него поставяме чертата. Ако сме ние самите – чертата е толкова далече, че всъщност е точка!

Осъзнах, че за мен е предимство, че не познавам Димитър Павлов. Сигурно е готин – определено прави впечатление на такъв. Но ако бяхме приятели, вероятно нямаше да си позволя да кажа всичко това. Или щях да рационализирам, или да търся някаква друга валидация. Както, според мен, немалко хора правят, именно защото го харесват. Но това е двоен аршин. Ако беше Велислава Дърева, примерно, същите хора нямаше да пропуснат, убеден съм.

Получава се така, че ако “добрите” правят нещо в полза на “лошите”, ние си мълчим. Бучим само ако “лошите” си вършат своята собствена работа. Обективно погледнато, не е ли това чиста форма непотизъм?

Да, отново въпрос на възприятия…

Всъщност това, че бръмча (или мрънкам, както по-често казвам) по тази тема, има за цел да предизвика awareness. Може би ще доведе до повече яснота относно фактите vs. възприятията. Или пък ще ре-легитимира Митко Павлов в очите ми (а и на други хора, ако съдя по още няколко участника в разговора по-рано). Или пък ще го де-легитимира в очите на други хора, с което ще намали ефективността на неговия глас в рекламата на Лафка. Или ще доведе до един момент, в който фактите и възприятията съвпаднат. Или, разбира се, ще доведе до поток от информация, който ще промени моите възприятия, или пък гледната ми точка.

Във всеки случай, надявам се крайният резултат да види сметката на този дисонанс, който ме човърка.

А споменах ли, че харесвам KIA, но тоя безумен celebrity endorsement чрез Криско тотално ми лази по нервите?

 

Този текст всъщност изобщо не е за Митко Павлов.

фатака

Онзи психично волен привлича емоцията на #ДАНСwithME към себе си и своите приближени “личности”, и я изкривява. Променя агрегатното ѝ състояние.

От огромна, позитивна маса хора, които са излезли с усмивките, с децата, с балоните, свирките, тебеширите и кучетата си, с положителните си чувства, с надеждата, че са заобиколени от себеподобни, той превръща шествието в тълпа, заслепена от омраза.

Най-тежкото наказание за него и глутницата му е игнор. Завинаги.

Вниманието, което получават от всички нас – това е тяхното гориво! Както вярата, която Дядо Прас гномът на брадавиците (по Тери Пратчет) получава, е неговият живот. И какво се случи, когато децата престанаха да вярват в Дядо Прас? Той изчезна.

Нека спрем да вярваме в съществуването на АТАКА и да ги изчезнем!

deus ex machina

Понякога просто се нуждаем да ни спуснат някой бог с кран, да ни оправи цялото мазало…

Казвал съм много пъти, че религия и вяра са различни неща. Аз съм крайно арелигиозен, но си имам вяра. Лично моя, покълнала кой знае кога, от кой знае какво семенце… но с годините е пораснала и превърнала се в част от мен. И искрено вярвам, че винаги и за всичко ни е нужен и поне мъничко късмет.

Тия дни Персеидите валят. От София се виждат трудно, защото светлината ни е мръсна и цапа небето. Но видях 3, макар и с периферното зрение. Стоях на балкона и гледах нагоре. Заболя ме вратът, стана ми хладно, но си бях наумил и чаках.

Реших, че ще си пожелая желанията по-силно, за да могат да хванат дикиш с такива периферни Персеидчета.

Нека тези падащи звезди да ми сбъднат желанията! Нека като deus ex machina да обърнат нещата в последния момент – извън правилата на играта, отвъд всякакви сюжетни линии и напук на логиката!

Има важни хора, за които си пожелах важни неща – нека те бъдат сбъднати!

Казват, че късметът не се чака, а се търси.

Е, докато го търся по “правилните” начини, защо да не го потърся и в небето?

силата на вярата

Вярата е голяма магия.

Както обикновено, мислите са се оплели в главата ми като валмо прежда.

Не, няма да пиша за Коледа, макар и да звучи логично.

Наскоро ми светна, че Държавата съществуа само докато вярваме в нея. По пратчетски, някак. Което не е добре, защото Българинът не вярва в Държавата. Нямаме вяра в нито една от институциите, в нито един от политиците, в нито един от законите.

А както сега се появиха и подпалвачите, съвсем изгубихме вяра в скъпите ни милицаи.

В един момент вярата, която иначе би трябвало да дава живот на Държавата, и която се носеше свободно в ефира, беше започнала да подхранва един нов магически образ, а именно – Батман. Но дори Той вече губи вярата на Българина (и дано стане като в “Дядо Прас” – когато вярата изчезне съвсем, да изчезне и той с нея).

Мислите за вярата ме отведоха в Добруджа. Там, където Шеврон иска да ни го нафрака.

Видно е, че много хора вярват, че фракингът, чрез който великият ресурс “шистов газ” бива извличан, е вреден за околната среда и за човешкото здраве. Вярват, че допускането на тези сондажи е морално и икономически неоправдано. Вярват, че Шеврон ще прибере парите. Вярват, че водата и земята ще бъдат отровени.

От другата страна са едни политици, бизнес-хора, консултанти и анализатори, които ни разказват колко безопасно и бизнес-полезно е това чудо “шистов газ” за България. Ако имаше вяра, може би твърденията им щяха да бъдат легитимни пред нас.

А вярата, че при допускането на шевронските хидро-сонди, Добруджа ще бъде отровена?

Тази вяра бива игнорирана. Това е просто някакво убеждение, мимолетно и абстрактно. Но дали гореспоменатите бизнес-хора, политици, анализатори и консултанти изобщо си дават сметка какво би могла да причини тази вяра?

Дори и да не се случи най-лошото, стойността на Добруджа в съзнанието на българите ще се срине. За нас тя ще бъде отровената земя. Чуждата земя. Подарената. Символ за продажност. Земя, която никой от нас няма да желае; плодовете от която никой не би искал да консумира.

Никой не би желал да купи къща там. А който купи, ще я вземе заради цена далеч под себестойността й.

Никой не би желал да яде хляб от Добруджанско зърно, освен ако другата алтернатива не е свръх-скъпа.

Житницата на България ще увехне.

Дали тази газова сделка и така наречената “енергийна независимост” (да бе!) си струват тази цена?

А дали изобщо зависи от българите?

Мисля, че сме изгубили вяра дори в способността на хората да влияят на Държавата.

Все едно, нали тя и без това не съществува…

вероучението

Аз съм за вероучението. Изучаването на религията, вярата и суеверията има своето място до историята, философията и етнологията. Те са твърде тясно свързани. Имат общи корени. И всичките подлежат на тълкуване.

Освен това, тъй като смятам, че религията може да бъде изключително опасен инструмент, съм на мнение, че е най-добре да я опознаем, за да можем да се предпазим от вредите, които би могла да ни нанесе.

Затова съм убеден, че мястото й е в училище. Н0 в онзи момент, в който учениците вече могат да размишляват сами за себе си, критически. И трябва да бъде разглеждана безпристрастно. Трудно, а?

Know your enemy!

(хрумна ми, щото четох една статия)