Tag Archives: бизнес

легитимност, бизнес, факти и впечатления

Няколко предварителни бележки:

– Митко Павлов ми е симпатичен.
– Не харесвам Лафка.

Тази върволица (или може би туфичка?) размисли биде породена от една статия на Митко Павлов от 2011г., която днес изживя втория си живот из социалките, и от всички коментари, които успя да генерира моето отношение към този човек и връзката му с Лафка.

Моят проблем с Митко Павлов се корени в това, че водеше (не знаех, че вече не е там) предаване в ТВ7 и даде гласа си за рекламите на Лафка. Все пак, аз съм демонстрирал отношението си към тази телевизия и този бранд, както и към други свъзани с тях и с КТБ компании. За мен КТБ е комплексна тема, която включва Лафка, ТВ7, Виваком, Василев, Пеевски и Бареков (и много още, някои от коити знам, а други – не), а свързаните с тях лица и обекти (фирми, брандове, etc.) са именно това – свързани с тях.

И така, защо аз съм негативно повлиян от озвучаването на рекламата на Лафка от Митко Павлов? Все пак това е само работа, нали? Бизнесът си е бизнес, нищо лично?

Важно е да заявя, че според мен всичко е лично, а бизнесът не е просто бизнес. Ако противното беше вярно, то всичко, за което се пънахме толкова време по разни улици, площади, митинги, протести, медии, блогове, etc. е абсолютно безсмислено и нищо повече от загуба на време. Което бихме могли да използваме за бизнес.

Въпрос на гледна точка. Това е моята.

Господин Павлов е уважавано лице, име, перо, а и познат глас. Той е celebrity. А озвучаването на въпросните реклами им дава повече, освен просто един плътен, мъжки глас – дава им легитимност. Получава се ефект на скачени съдове – легитимността, която Митко Павлов притежава в очите на своята аудитория, прелива към Лафка.

Разбира се, както си личи от моя текст, нелегитимността на Лафка (вамо в случая на онези, които я приемаме за нелегитимна) прелива към Митко Павлов. Просто е.

Разбира се, немалко хора ми казаха, че Митко Павлов не е “човек на Лафка”. Казаха ми и че не съм запознат с контекста, за да се изказвам по такъв начин.

Приемам критиката – не съм запознат с контекста (наистина, дори не знаех, че Павлов вече не е в ТВ7), но всъщност кой е запознат с контекста? Кой, от цялата широка аудитория на Митко, на ТВ7, на радиостанциите, на Лафка, всъщност е запознат с този по-скоро частен контекст?

Почти никой, that’s who. Фактите са по-верни, но за сметка на това впечатленията са по-важни – именно впечатленията оформят средата, в която живеем. Един бърз поглед над действителността ни го доказва. И е много важно възприятията да не бъдат загърбвани заради фактите, дори когато са напълно противоположни. Особено тогава!

Може Павлов да е озвучил рекламата за да оцелее. Или под смъртна заплаха. Или в резултат на грешно взето решение. Или, наистина, защото “бизнесът си е бизнес”. Всичко може – но ние не знаем. Но пък знам как ми изглежда ситуацията.

(Аз и преди съм писал за разликата между факти и възприятия.)

Всъщност това е и въпрос на мярка – къде да теглим чертата? В много случаи сме свързани, волю-неволю, с разни entities (дайте ми, моля, хубав превод на български!), които за нас олицетворяват всичко онова, което не харесваме в света, който ни заобикаля. По-скоро е неизбежно, в тази комплексна матрица, в която съществуваме. Понякога работодателят ни е обвързан по някакъв начин с такива entities и за нас е въпрос на професионализъм, или пък въпрос на оцеляване, да си свършим работата, която ще ги облагодетелства. Кой понася отговорността? Ние или шефовете? Кой взема решението и кой участва в него? Разбира се, че има бизнес, но къде е чертата, след което бизнесът не е просто бизнес?

На всичкото отгоре, поставянето на чертата зависи от отношението към субекта… Колкото по-близък ни е той, толкова по-далече от него поставяме чертата. Ако сме ние самите – чертата е толкова далече, че всъщност е точка!

Осъзнах, че за мен е предимство, че не познавам Димитър Павлов. Сигурно е готин – определено прави впечатление на такъв. Но ако бяхме приятели, вероятно нямаше да си позволя да кажа всичко това. Или щях да рационализирам, или да търся някаква друга валидация. Както, според мен, немалко хора правят, именно защото го харесват. Но това е двоен аршин. Ако беше Велислава Дърева, примерно, същите хора нямаше да пропуснат, убеден съм.

Получава се така, че ако “добрите” правят нещо в полза на “лошите”, ние си мълчим. Бучим само ако “лошите” си вършат своята собствена работа. Обективно погледнато, не е ли това чиста форма непотизъм?

Да, отново въпрос на възприятия…

Всъщност това, че бръмча (или мрънкам, както по-често казвам) по тази тема, има за цел да предизвика awareness. Може би ще доведе до повече яснота относно фактите vs. възприятията. Или пък ще ре-легитимира Митко Павлов в очите ми (а и на други хора, ако съдя по още няколко участника в разговора по-рано). Или пък ще го де-легитимира в очите на други хора, с което ще намали ефективността на неговия глас в рекламата на Лафка. Или ще доведе до един момент, в който фактите и възприятията съвпаднат. Или, разбира се, ще доведе до поток от информация, който ще промени моите възприятия, или пък гледната ми точка.

Във всеки случай, надявам се крайният резултат да види сметката на този дисонанс, който ме човърка.

А споменах ли, че харесвам KIA, но тоя безумен celebrity endorsement чрез Криско тотално ми лази по нервите?

 

Този текст всъщност изобщо не е за Митко Павлов.

колко е важно да имаш късмет

Четох какви ли не книги за професионалния успех.
И статии.
И по семинари ходих.

Все неща изречени от звездите на бизнеса и бизнес литературата.
Звездите ни го говорят!

Този бил преуспял защото А, онзи бил станал велик защото Б, пък трети създал намсикво защото В

И сигурно е така, кой съм аз да не повярвам на тия големи хора, аналитични умове, които аналитично умуват и умно анализират, та до разни заключения и обобщения да стигнат!

Сигурно тези велики умове (които в статия след статия, книга след книга и лекция след лекция ни казват едно и също по различен начин, докато най-после всички не разберем какво ни казват, и всеки от нас стане преуспял предприемач и блестящ пример) вярват, че сме достатъчно интелигентни, образовани и амбициозни, че знаем за късмета и няма нужда да ни обясняват нищо за него.

Колко ли от нас спокойно се борят с предизвикателствата и си мислят, че късметът не е фактор?

Разбира се, чел съм някакъв жалък процент от всички написани статии и книги, и съм посетил още по-малък процент от лекциите на тия бизнес мислители, та сигурно съм пропуснал…

Но мисля, че за късмета трябва да се говори повече и по-често. Всеки път. За да знаем и за него, не само за постоянството, упоритостта, настойчивостта, оригиналността, съобразителността, различността, неочакваността, аналитичността и т.н.

Аз съвсем накратко мисля да си кажа мойто, пък каквото ще да става!

Късметът е фактор. Сериозен, при това.

И след един разговор с баща ми, стигнахме до 2 прости извода:

1. Късметът е чиста статистика. При шанс за успех 1/1000, колкото повече пъти опиташ, толкова по-вероятно е да успееш. Опитвай! Ама наистина, не просто да “маркираш” опит.

2. Мисли за сърфистите. Късметът е като вълнà – минава, понася те и отминава. Ако не знаеш как да плуваш, може и да те удави. Но ако знаеш как да управляваш дъската си – тогава можеш да го яхнеш с кеф.

И така, всичките тия съвети за прокопсията сигурно са верни, дори повечето от тях се отнасят към т.2 изложена по-горе. Но ми се ще да бъдат поставени в правилния контекст.

Като говорим за дъски за сърф, нека споменем и морето, а?

 

P.S. Неизбежно някой е писал за късмета. Не съм го прочел. Това не пречи да си дудна.

драсти джипси какси

Сутрешната ми разходка от вкъщито до офиса отново ме разкара покрай женския пазар. Там лудницата си е лудница, в един ретро и близкоизточен смисъл на думата – хората още от сутринта го раздават на [insert Arabic word for ‘siesta’], стоят скупчени по разни ъгълчета и пият разни кафета. Тук-там някоя жена промълвява “Цигари?”, а аз я игнорирам спокойно (спрях ги, а и дори да пушех все още, надали бих си взел от тия измислените).

Та ходя си аз, а погледът ми се сблъсква с едно момиче, което с бастунче проверява пътя пред крачките си. Сляпо момиче – като в песента. И една едра, обла циганка, тип “баба Цоцолана” я превеждаше през улицата. Остави я, върна си се отсам, но от другата страна един съсухрен, изпит, болезнено слаб мургав чичка пое момичето и й помогна да се ориентира.

Женският пазар е странно място. Там очакваме да е мръсно, да ни излъжат, може би да ни откраднат нещо, да можем да се пазарим, да сме на далавера… Там е едно доста земно място – обратното на възвишения “Бизнес парк София”, далеч от “Витошка”, нищо общо с Мол-овете.

Там хората също са по-земни. По-хора, понякога? Там помагат на сляпото момиче да пресече, не я гледат безучастно. Там вероятно ще реагират на всичко, което се случи с друг човек – с друг индивид на обществото (им).

Не казвам, че в “Бизнес парк София” никой никому няма да подаде ръка. Или на “Витошка”. Или в Мол-овете. Но в по-модерните общества хората определено са по-дистанцирани, по-студени, по-далечни…

И е странно, че на онова “мръсно” място можеш да видиш оная, простичката човечност, несвързана с благотворителност, неправителствени организации и дарителски SMS-и – оная, личната, индивидуалната човечност.

Странно е, но е хубаво човек да я види рано сутрин преди кафето.

правилата на Гейтс

Това са “правилата на живота” според Бил Гейтс. Всъщност може и друг да ги е казал, но ги приписват на Били-бой. Както си личи, те произлизат от студения, безличен свят на корпоративна Америка.

Аз не ги харесвам и не смятам да живея живота си спрямо тях. Сигурен съм, че много други хора са съгласни с мен.

Между другото, “Тайната” говори ли ви нещо?

Rule 1: Life is not fair – get used to it!
Всъщност, животът е такъв, какъвто си го направим (или причиним). Аз съм си мрънкало (и всеки, който ме познава, ще го потвърди), но това не означава, че смятам, че животът ми е подреден от някой друг. Получаваме онова, което си “поръчаме”.

Rule 2: The world doesn’t care about your self-esteem. The world will expect you to accomplish something BEFORE you feel good about yourself.
Не! Не! Лош Били! Вместо да се зорим да постигнем “нещо” и чак тогава да се почувстваме добре, би трябвало да се чувстваме добре когато вършим нещо. Само тогава то ще го правим добре. Всъщност Били ни дава съвет как да правим нещо за Другите. А това, вярвам, не е правилният път.

Rule 3: You will NOT make $60,000 a year right out of high school. You won’t be a vice-president with a car phone until you earn both.
Хм, предполагам, че всичко зависи от целите, които си поставим. Тук е прав. Но дали аз искам точно това? Аз предпочитам да бъда себе си, да съм заобиколен от приятели, да бъда обичан и да обичам. И да мога, правейки онова, което харесвам, да успея да осигуря собствения си комфорт. Без ексцесии.

Rule 4: If you think your teacher is tough, wait till you get a boss.
Както има преподаватели, които се гордеят с това колко много от учениците си “късат”, така има и шефове, които градят име и самочувствие чрез нечовешко поведение. Един нормален човек не би търпял такъв “шеф”. Работа има и ще има, докато има хора.

Rule 5: Flipping burgers is not beneath your dignity. Your Grandparents had a different word for burger flipping: they called it opportunity.
Е, да, ще се съглася. Няма работа, която е недостойна. Но има работа, която е неподходяща. Всеки има умения, талант, желания… Проблемът е, че твърде много хора смятат, че искат нещо, докато всъщност не осъзнават, че се поддават на нечий натиск (среда? семейство? общество?) и неосъзнато заместват реалните си желания с чуждите очаквания.

Rule 6: If you mess up, it’s not your parents’ fault, so don’t whine about your mistakes, learn from them.
За грешките е прав – те са уроците на живота. Вместо да посърнем, да се свием и да се предадем, най-добре да извлечем полза от тях. Колкото до родителите – средата влияе, казах го и в предната точка. Да, вината е наша, макар и неосъзната и неумишлена – просто понякога не знаем как да слушаме себе си.

Rule 7: Before you were born, your parents weren’t as boring as they are now. They got that way from paying your bills, cleaning your clothes and listening to you talk about how cool you thought you were. So before you save the rain forest from the parasites of your parent’s generation, try delousing the closet in your own room.
Това дори не мога да го приема за съвет – звучи ми по-скоро като някакъв частен случай. Всъщност не знам как да го коментирам. Ако ми хрумне нещо, ще допълня.

Rule 8: Your school may have done away with winners and losers, but life HAS NOT. In some schools, they have abolished failing grades and they’ll give you as MANY TIMES as you want to get the right answer. This doesn’t bear the slightest resemblance to ANYTHING in real life.
Абе какво означава “real life”? Сякаш животът преди завършването е нереален? Глупости на търкалета! Ще бъдеш “лузър” ако живееш като такъв. Ще бъдеш “уинър”, ако се чувстваш такъв. Отново корпоративен студ!

Rule 9: Life is not divided into semesters. You don’t get summers off and very few employers are interested in helping you FIND YOURSELF. Do that on your own time.
Хм, отново корпоративен студ. Били да не мисли, че животът се изчерпва с работа в голяма компания? Ако човекът, за когото работите, не е склонен да ви помогне да откриете себе си, значи сам не знае какво е полезно за него. Ако, обаче, ви помогне, като ви насърчава, като ви учи, като общува с вас – тогава той ще получи много повече от добър и ценен служител.

Rule 10: Television is NOT real life. In real life people actually have to leave the coffee shop and go to jobs.
Освен ако не работят в кофи шоп. Всъщност моето мнение за “JOB” е описано в един по-стар постинг.

Rule 11: Be nice to nerds. Chances are you’ll end up working for one.
Дискриминация! Be nice to everyone! Или поне към онези, които го заслужават. Иначе има ли значение дали ще работите за nerd? Или за блондинка? Или за шишко? Или за китаец? Защо ли си мисля, че това е просто етикет, а самата същност на човека е много по-богата?