Поне това е планът.

(А чий план?)

Средата, ей там нейде, сияе комай, свети, грее и зове ме по име. А ти виждаш ли я? Или погледът ти сляп остава за тази светлина? Невидима е, да, за очите. Затова.

И не, не сърцето трябва да я види, а душата. Защото не е тленна тая светлина, като сърце, като плътта, със срок на годност. Времето не я познава, тя е там, била е и ще бъде.

Мястото на срещата, началото и краят на две различни пътешествия, но част от друго цяло. Но стига я човек единствено и само с друг – аз твоят ключ съм, ти си моят, към тази светлина. Без теб мираж е тя и вечно се отдалечава с онази скорост, с която аз се движа. Тя е светлина за двама.

А кой си ти? Етюд на пробите и грешките…

Хайде, към средата с мен, заедно-насрещно, да видим дали ще я достигнем.

(Това е План А.)

Тъй като не бих могъл да претендирам за изчерпателност, насърчавам коментари и въпроси – биха могли да дадат полезна информация, за която аз самият да не съм се сетил. Ако и на мен ми хрумне още нещо, също ще го добавям в коментарите.

Ще го кажа така:

Ако искаш да работиш по операционната система, да я променяш, да се занимаваш с нея, то тогава този телефон не е за теб.

Ако искаш да работиш с избрани от теб приложения, а операционната система за теб е най-вече платформа, която да ти позволява да правиш това, тогава по-скоро това е твоят телефон.

Както и преди съм казвал, въпреки че първото ми е забавно, по-скоро спадам към втората група. Обичайното ми сравнение с къщата, което съм споделял и преди, важи и тук:

Първият тип хора биха влезли в нов дом, в който биха сменили дограмата, бутали стените, подменили водопровод и електрика и т.н.

Докато вторият тип хора просто искат една завършена къща, в която да сложат своите мебели и техника, да налепят тапети или да боядисат в стените, и да я превърнат в свой дом.

Както всеки продукт, който съм виждал до момента, този също има своите проблеми. Тъй като за плюсовете на този смартфон чуваме и четем много, реших да посоча няколкото проблема, които забелязах. Разделил съм си ги в 3 категории – хардуерен дизайн, OS и софтуер.

При дизайна виждам само един проблем – капачето за USB порта. То е твърдо, пластмасово, захванато към корпуса с панти, и достатъчно нежно, че някой ден да бъде счупено ако човек не внимава.

(N.B. За да отворите целите снимки без да чакате да бъдат оразмерявани от софтуера на блога, натиснете с десен бутон и ги отворете в нов прозорец или раздел!)

Това настрана, смятам, че Nokia Lumia 800 е един от най-красивите и добре измислени смартфони, които съм виждал. Формата му е чудесна, дори изпъкналото стъкло на екрана го кара да изглежда някак по-естествено. Бутоните са ми страшно удобни (може би за левичари ще бъдат малко по-трудни, тъй като всичките са отдясно и са най-удобни за палеца на дясната ръка), а калъфчето, което идва в комплекта, пасва толкова перфектно, че никой не разбира, че телефонът е облечен. И да не забравя да спомена, че си има хардуерен бутон за камерата! Това е нещо, което много ми липсва при настоящото ми HTC.

При OS-а (Windows Phone 7.5, доколкото разбирам), виждам два основни проблема, които, обаче, могат да бъдат оправени с бъдещ софтуер ъпдейт, а именно:

Няма българска клавиатура – аз ползвам руска, която няма “ъ” (както ми подсказаха в коментарите, задържането на “ь” изкарва и “ъ”), и чиято подредба е объркваща поне колкото БДС.

Няма WiFi hotspot или поне USB tethering.

От няколко човека вече чух, че тези проблеми ще бъдат оправени с някой скорошен ъпдейт. Искрено се надявам, тъй като българската фонетична клавиатура е нещо, което използвам постоянно, а пък WiFi hotspot-ът е нещо, което макар да използвам рядко, на моменти ми е особено важно.

Всъщност, в момента, в който тези два проблема бъдат разрешени, мисля, че Nokia Lumia 800 би могла да се превърне и в много добър бизнес телефон – има много добра интеграция с Microsoft Office, има допълнително място за съхранение на данни в облачния SkyDrive, има какви ли не начини да се навърже с мейли (Gmail, Hotmail, Exchange, POP/IMAP), както и, разбира се, всевъзможните социални мрежи. Е, разбира се, няма Instagram (все още?), но както няколко човека коментираха, това е по-скоро предимство

Самата операционна система, иначе, е много лесна. Все едно е писана за идиоти – влизаш и вече знаеш. Значително по-семпла и олекотена е от Android и iOS, като няма множество екрани (има само 2 – home screen със “закованите” приложения, телефонни номера и т.н. + applications screen с всички останали), няма много възможности за персонализиране (може да се смени основният цвят, както и основният фон), няма излишно 3D връткане (ужасът в Sense 3+), няма уиджети (всъщност вместо иконки, Windows Phone има “плочки”, като доста от тях показват актуална информация от съответната програмка).

На пръв поглед, големият шрифт и празното пространство хем помагат на погледа да обхване всичко на екрана, хем го карат да изглежда така, сякаш побира твърде малко информация. Обаче това е леко заблуждаващо – както споменах, WP7 е доста различен като UX. Когато влезем в някое приложение, ние виждаме един екран, но вляво и вдясно има още няколко екрана, като преминаването от един към друг е както при home screen и applications – плъзгане на пръста вляво или вдясно.

Както се вижда в тази снимка на Twitter приложението, в момента изгледът е на екран “mentions”, като вдясно от него (обозначено от потъмнения надпис, излизащ от полето на екрана) може да се види екран “messages”. Първоначално отнема малко време да се свикне, но тъй като това наистина е основен елемент от интерфейса, човек свиква. А на мен даже много ми допадна. Дизайнът на WP7 избягва клътъра, който е така характерен за другите 2 наложени мобилни операционни системи.

Както си личи, Windows Phone 7 е изцяло нова парадигма. Няма това, няма онова… просто има основното и най-важното. Останалото зависи от ползващия и от софтуера.

И така, последно, проблемът при софтуера: както може да се очаква, marketplace-ът не е толкова пълен, колкото Google Play или Apple AppStore – все пак WP7 е по-млада система, която все още има да расте. Не можах да си инсталирам WordPress (уж има приложение, но в българския marketplace, който функционира от броени дни, все още го няма), не можах да намеря приложение за Linkedin… Но вярвам, че това е проблем, който ще се разреши от само себе си с времето.

Има и една особеност, с която потребителите на iOS са свикнали, но вероятно е особена за хората на Android – музика, филми и снимки се качват на телефона само през приложението Zune. То изглежда сякаш е от някакъв Windows от бъдещето, доста различно като визия и интерфейс, но като цяло е приятно.

Фактът, че телефонът не може просто да се върже към кой да е компютър и файловете да се изсипват в него като в обикновена флашка донякъде е недостатък, но явно това е принципът на затворените екосистеми (каквато е WP7, както и iOS). Ако съдя по опита ми с iPhone от преди време, това не би ми представлявало голям проблем.

Няма да навлизам в подробности за начина на ползване на основните приложения, тъй като писанието ми ще стане безкрайно, само ще кажа, че след първоначалния кратък период на самообучение (неизбежен), всъщност всичко се ползва лесно и работи добре.

И така, за гийковете и разните компютърни гурута и ентусиасти, този телефон не е предизвикателството, което обикновено търсят, но за един обикновен човек, който просто иска работещ и красив телефон, това е удачно решение. А след като му сложат WiFi hotspot + българска клавиатура, ще бъде повече от удачно.

Някаква баба си превежда внучката през булеварда, на 50 метра от пешеходната пътека.

Някакъв сладур изскача на улицата от близката пряка с мръсна газ, въртейки гуми и оставяйки черни следи по жалкия асфалт.

Група тийнейджъри с IQ-то на шепа семки се изсипват в трамвая и започват да крещят простотии и да се свалят нелепо.

Групичка тетки кретат рамо до рамо по тротоара, заели цялото пешехоно пространство, и упорито продължават в същата гъша формация, без значение иде ли някой насреща.

Всеки се изживява като индивид. Странното е, че има права (или си вменява такива), но сякаш не носи отговорности! И ако случайно срещне чужд поглед, и още повече – ако регистрира чуждия поглед, гледа го сякаш онзи, другият, му е виновен за нещо.

Ние сме на юг и на изток. Уж по правило тия общества са по-близки до колективизма. А защо, тогава, сме такива нагли индивидуалисти? Всеки е сам и поставя себе си най-отгоре. Да, има някакъв „колектив”, само че той се състои от „останалите”. Класически пример за „нещо, което се случва на другите”.  Отговорността я носят другите. Държавата, обществото, учителите, природозащитниците, лекарите, синдикатите, циганите, турците, чужденците…

Да, знам, аз също редовно пищя на умряло и хвърлям огън и жупел по разни „други”, но няма и ден в който да не погледна себе си и да не се опитам да направя така, че да съм по-смислен, по-полезен… Гледам да си нося отговорността. Всъщност тя за мен е и гордост.

Гордея се, че съм отговорен.

Не си хвърлям фасовете и боклука по улицата, не превишавам скоростта, съобразявам се с останалите участници в движението (когато шофирам или пешеходя), не крещя в градския транспорт…

Не подкупвам полицаи, не нося бонбони на разните бюрократи, не желая да се облажа за нечия сметка.

Отива някой Сульо и става „политик”. И защо? За да направи едни пари. Защото там има едни далавери, а той там си има авери.

А обикновеният човек стои, гледа, и вместо да каже „Така не бива, така не може!”, той казва

„Искам и аз!”.

Това са HTC Sensation (благодаря на @Alex_Georgiev), последван от iPhone 4S (благодаря на @_LadyAnn_), и след тях – Nokia Lumia 800 “Лулу” (благодаря на Nokia Bulgaria)

Тъй като още си нямам microSIM за да се прехвърля изцяло към Лулу за 2-те седмици тестов период, засега я ползвам само където имам wifi. (Моят оператор явно има недостиг на такива мини-картички, а аз самият не желая да режа моята, тъй като имам 2 леви ръце и след като я окепазя, ще остана без телефон докато не си вдигна задника до някой магазин за да ми дадат нова.)

Тук ще опиша само нещата, които се виждат от пръв и втори поглед при сравнението. Първо, HTC Sensation има най-голям екран, което е видно. После, iPhone 4S има най-плътен екран, което не е видно, но все пак е така – този Retina Display си е впечатляващ. Накрая идва Nokia Lumia 800, която има най-ярък и цветен екран, с някакво много черно черно! Размерът на екрана на Лулу е общо взето същият като този на iPhone 4S, като плътността на пикселите е, разбира се, доста по-ниска. Респективно, тук зависи дали размерът на екрана, плътността на пикселите, или контрастът е най-важен за вас.

За мен това не е от първостепенно значение, а част от цялостната комбинация, която представлява всяко едно устройство (и неговият OS).

Така. Следва дизайн. Откакто видях първия си iPhone съм убеден, че всички други смартфони са грозни. Особено Android-фоните, с малки изключения, които, както знаем, се занимават с дела от страна на Apple за груба имитация

Обаче тази Lumia всъщност първо ми хареса именно с дизайн. Различна е. Е, не е избягала от стандартната за съвременните смартфони визия, но някак успява да изпъкне – не само с цвят (макар че е забавно свежа в това синьо). Изглежда добре обмислена и някак завършена. Е, странно ми е, че стъклото е леко изпъкнало – струва ми се, че това би било предпоставка за по-лесно надраскване. По-логично ми е вдлъбнатото на Sensation-a, което би следвало да предпазва стъклото. От друга страна, HTC-то е значително по-грозно. Отново въпрос на лична преценка. А и тепърва ще се разбере дали изпъкналостта е недостатък. За вдлъбнатостта вече знам, че е предимство, след няколко полета и приплъзвания от страна на моя настоящ Sensation.

И последно за днес – home screen-овете. Вече сме свикнали на иконките на Android и iOS, както и на “тапетите” им. И двата OS-а предлагат групиране на иконки в папки. За момента Windows Phone не предлага това удобство, но и там нещата вероятно ще изглеждат различно, тъй като вместо иконки той използва т.нар. tiles (плочки?), които много ми допадат – правят цялостния дизайн на OS-а много лек и свръхопростен. Падам си по минимализъм, а тук май са успели. Плочките на самия стартов екран могат да бъдат “живи” – да показват актуална информация от “закованите” там апликации. Подобно на widget-ите на андроид – един вид фюжън между иконка и уиджет.

А, да, и няма wallpaper. Вместо това има само lock screen wallpaper (картинка преди отключването на телефона). Което за някои може да е минус, а на мен просто още повече ми улеснява живота, тъй като нито се налага да търся картинки, нито има нещо различно от плочките, което да ми привлича погледа

Единственият минус на плочника, който за момента ми хрумва, е това, че сме свикнали да търсим иконките визуално, по техните основни и характерни елементи и цветове, докато тук цветовете и формите са по-близки, което може да ни накара да четем текстовете малко повече. Поне докато свикнем.

Та това е засега. По-нататък мисля да покажа малко повече детайли относно дизайна на Лулу, като искам да обърна внимание на единствения недостатък, който видях в него.

Лулу = Nokia Lumia 800

Реших да я кръстя, както правя от известно време с разната техника, която ме заобикаля.

Дадоха ми да я тествам. Имам 2 седмици да си изградя мнение – за телефона и за Windows Mobile Windows Phone. Да видим какво ще се получи… Последният мобилен Windows, който съм ползвал, беше на едно антично HTC със стилус и резистивен екран + slide QWERTY клавиатура, което оцеля около година при мен, след което, разочарован, го замених за една най-обикновена (“feature phone”) Nokia. Надявам се опитът с Лулу да реабилитира мобилните Прозорци за мен

Първи впечатления – много красив телефон и много snappy OS. И освен това си има калъфче в кутията и няма да се налага тепърва да търся! Много хубаво, бих казал!

Повече впечатления – когато се сдобия с microSIM.

Според данни на Световната банка, публикувани в сп. Economist в края на април, производителността на труда на изработен час в евро е най-ниска в най-бедните нови страни членки, и висока в богатите страни от Западна Европа. Най-ниска – доста под 5 евро, е в България, следвана от Румъния. Над 5 евро на час са Литва и Латвия…

Лошата или полуработата трябва да се наказват жестоко. Нормалната и добрата работа трябва да се уважават и възнаграждават така, че работещият да е спокоен и доволен. Калпавите или се научават, или отпадат.

Как ще се постигне драстично увеличение на възнагражденията?

В САЩ не е възможно американски гражданин, пълнолетен, да получава по-малко от 8 щатски долара на час, независимо какво и къде работи.
В България трябва незабавно, със закон, да се забрани български гражданин, пълнолетен и пълноправен, да получава по-малко от 11,7 лева ( 6 евро ) на час. Това означава МРЗ – минимална работна заплата равняваща се на 1 122 евро. Подобни са нивата във Франция, Германия, Дания, Белгия. Ние с нищо не сме по-лоши от гражданите на тези държави и освен това членуваме в един клуб с тях – ЕС.
Резултатът ще е изненадващо добър.
При толкова голямо и рязко увеличаване цената на труда (близо 10 кратно), цените на стоките също ще нарастнат, но в по-малък порядък – няма да е 10 пъти. На практика платежоспособността, а от там и оборотите ще се увеличат значително.
Приходите в хазната ще се увеличат строго пропорционално към увеличението на работната заплата, но при следните изрични условия:
- стриктно опазване от сив сектор при трудовите договори;
- държавните служители се облагат както всички останали български граждани.
След увеличението държавните служители вече наистина ще има какво да губят – добро заплащане и добра пенсия.  Ако ги мързи или работят само срещу подкуп, недоволните им колеги и недобре обслужените граждани бързо ще разчистят паразитиращите.
Увеличените приходи в хазната ще позволят да падне ограничението за максимален размер на пенсиите. Незабавно ще могат да се дадат добавки към пенсиите на най-унижаваните български граждани – пенсионерите с ниски пенсии, които са твърде много.
Рязко ще се повиши стандартът в тази забравена от Бог държава.
Кой ще пострада?
Най-вероятно тъй наречените експортно ориентирани чужди инвеститори ще ореват орталъка, че са нарушени разчетите им. Печалбите им силно ще намалеят или ще изчезнат. Нека! Разчетите на българските граждани вече 20 години се нарушават и е време да се разбере, че по-важни от интересите на износителите на български суровини са интересите на собствениците на тези суровини.

Работещите за нашия пазар чужди инвеститори – например мобилни оператори и банки, ще бъдат повече от доволни. Те лесно ще се адаптират.
Продадените електроразпределителни дружества ще имат много ядове. Цената на тока не е пряко обвързана с минималното възнаграждение, а те ще трябва да плащат на българските си служители европейски заплати. По-добре така, отколкото с комисионни договори да изнасят печалбите в своите страни пренебрегвайки интереса на България. Ако не им харесва – могат да се откажат от договорите си.
Същото важи и за водните оператори, и за концесионерите на боклука.

Накрая най-важните пострадавши – българските фирми.
Шокът ще е ужасен.
Има обаче една родна поговорка – “Всяко чудо за три дни”!
Тези, които в кризата нямат работа, ще предпочетат да не плащат високи заплати и ще прекратят дейността си. Качествените хора ще предложат своя труд на други фирми, които имат работа, но вече срещу истинско заплащане.

Най-добрите специалисти няма да имат никакви проблеми.

Калпавите или се научават, или отпадат.

Конкуренцията ще е истинска. А кризата, рано или късно, ще отмине.

Тук е мястото да се отбележи, че съществува дълбок стопански и етичен проблем в тоталната безкритичност с която родното законодателство допуска кьораво и сакато да притежава или по-скоро – да управлява фирма. Образователният ценз е въведен за управление на автомобил, а за управление на хора не е. Би могло да се окаже, че цензът е разковниче както за нормализиране поведението на българските фирми, така и изобщо за наложителната синхронизация на българската икономика към глобалната.
Големият проблем за българските фирми след задължителното увеличаване цената на труда, ще възникне в периода за адаптация на пазара към новите стокови цени. През първите 2-3 месеца приходите няма да са в равновесие с необходимостта от разходи за заплати и осигуровки. Тук ще си проличат качествата на мениджърите. Опитните ще се справят веднага. Към неподготвените съветът е – неотложно, прямо и откровено обсъждане на проблема с работниците и разумен план за разсрочено плащане на възнагражденията. Когато работниците знаят, че ще получават сериозна заплата, то те ще са готови на големи ( дори до 6 месеца ) отсрочки и частични плащания, ако разбира се не са били лъгани преди това.

Сътресенията ще отминат. Фирмите и хората в тях ще се адаптират.
Ако поведението на администрацията е адекватно – всичко ще влезе в релси за приемливо къс период.

И Европа ще е в нас, а ние – в нея!

- – - -

Vazоff (гост-автор безбложник)

Мисля, че всеки ще се съгласи, че това чудовищно количество кучета, тежащи на гърба на гражданите, в настоящото състояние на нашата родина са особено голяма допълнителна тежест; и затова онзи, който успее да намери решение за този проблем ще бъде толкова тачен, че би заслужил и статуя, която да го увековечи за народа.

Но моята идея не касае единствено помиярчетата: тя всъщност може да бъде полезна и при други кучета, ненужни, нежелани от онези граждани, които нямат възможност и воля да се грижат за тях.

Аз самият от години мисля и премислям по темата, въртя и суча идеи в главата си, някак винаги в посоки, които са по-скоро погрешни. Наистина, едно кутре би могло да бъде отглеждано няколко месеца без особени усилия, без особени вложения, със средства, няколко левчета, които дори един обикновен, средностатистически гражданин би могъл да задели. И именно след тези няколко месеца предлагам да се погрижим за тези животинки по начин, по който вместо една тежест за обществото, те биха дори допринесли за неговото добруване, изхранване, обличане.

Моето предложение има и друго преимущество, тъй като ще намали броя на избитите и изхвърлени малки животинки, новородени кутрета – акт, който е продиктуван най-вече от нежеланието на хората да се занимават с тях, а и от недостига на средства.

По улиците ни скитат официално около 10,000 кучета, неофициално даже повече. Голяма част от тях са в репродуктивна възраст, плодовити, некастрирани, а и котилата им са многобройни. Тях трудно бихме могли да хванем на работа, тъй като няма много работа за кучета, а и при наличието на няколкостотин хиляди домашни любимци, които също се множат – с или без желанието на собствениците си – уличните кучета са особено нежелана стока.

Разговарял съм със специалисти, според които тези животни не само не биха допринесли икономически, но всъщност костват твърде много на общината и обществото.

Затова смятам да изложа моето предложение, което, надявам се, няма да срещне ни най-малка съпротива.

Мой познат, чужденец, тук в София, ми каза, че едно няколкомесечно кутре, добре отгледано и хранено, всъщност е изключително питателна, здравословна и полезна храна, било то на яхния, печено, на скара, или дори варено; вероятно също толкова добре би се получило фрикасе, или дори рагу.

Затова предлагам от десетте хиляди кучета, една пета да бъдат заделени за размножаване, от които една пета да бъдат мъжки: един здрав, силен пес би могъл безпроблемно да обслужва поне пет кучки. Останалите осем хиляди да бъдат продавани на гражданите, разбира се на възраст няколко месеца, в различни разфасовки и грамажи, съобразени с търсенето на месо, като в последните седмици от отглеждането им, кутретата трябва да се хранят особено обилно, за да бъдат максимално сочни. Едно кутре би могло да бъде предостатъчно за обилна вечеря за средноголяма компания, на по чаша бира.

Изчислил съм, че отглеждането на едно кутре за няколко месеца би могло да възлезе на около 25-35лв – сума, която по-заможните ценители с радост биха отделили за такъв деликатес. Хем по този начин, кучката-майка би имала значително по-добър живот.

По-пестеливите и сръчните биха могли пък да използват кожата за изработката на елегантни и удобни дрехи и аксесоари – елегантни ръкавици за дамите, леки летни боти за господата.

Със сигурност месарите биха били доволни от такъв развой, тъй като той ще им осигури малко повече бизнес, въпреки че аз бих препоръчал стоката да се закупува жива и да се обработва преди готвене за най-добри кулинарни резултати.

Както споменах, предимствата на този план са няколко.

На първо място, огромният брой бездомни кучета би намалял, а впоследствие надлежно контролиран.

Второ, много безработни в момента граждани биха могли да започнат да се занимават с тази нова пазарна ниша.

Трето, грижите за това огромно количество улични кучета струват твърде много на обществото, докато превръщането им в такъв гастрономически продукт не само би намалило този разход, но и би създало нови възможности за бизнес развитие.

Четвърто, ресторантьорският бизнес също би усетил положителен тласък, тъй като въвеждането на този нов продукт би им позволило да създадат много нови ястия и да се съревновават в разнообразните начини на приготовление на този деликатес.

Пето, това би променило към по-добро начина по който гражданите се грижат за своите кучета, тъй като ще бъде в техен интерес любимците им да бъдат отглеждани максимално добре и да бъдат максимално здрави, особено ако в някой момент се наложи да се възползват от тази пазарна ниша.

Бих могъл да изложа множество други предимства, но съм убеден, че всеки разумен гражданин също би стигнал до тези изводи без особени усилия.

Тъй като аз самият не бих бил толкова арогантен, че да обявя моята идея за най-добра и перфектна, бих се обърнал все пак към мъдрите хора, особено онези, в чиито ръце са конците, на които виси нашият град, и бих ги попитал: виждате ли причина някой да се откаже от възможността да реши един проблем, като го превърне в изгода за цялото наше общество?

Най-искрено заявявам, че тук изложената идея по никакъв начин не би облагодетелствала мен, нито приближени до мен хора, като моята цел е единствено и само да допринеса за благополучието на уважаемото софийско общество и да предоставя полезно и лесно решение, без да търся дивиденти, в ръцете на уважаемите ни високопоставени общински деятели. Аз самият нямам кучета, а приближените до мен хора не притежават животни, които могат да бъдат разплодени – с което искам да покажа, че моята цел е единствено и само общото благо на София.

- – - -

- – - -

- – - -

- – - -

Адаптирано от Jonathan Swift: A Modest Proposal в съответствие с настоящата ситуация.

Info: http://en.wikipedia.org/wiki/A_Modest_Proposal

Та…

Сдобих се с ASUS N55SF – много симпатичен, сравнително мощен, изненадващо стилен лаптоп, ако и малко едричък и тежък. И реших да споделя, тъй като няколко пъти разпитвах из Twitter за мнението на хората относно различни лаптопи.

Запознайте се с моя нов приятел, Зигмунд. Да, кръстих го

На външен вид Зиги е доста приятен – изчистен, без много елементи, странни гънки, добавени джвъчки, стърчащи неща… Може би покритието на капака можеше да е по-нелъскаво, но поне се чисти сравнително лесно. Не е ръбест, не е фенси… Абе за мен си изглежда супер. Смея да твърдя, че изглежда значително по-добре от малко по-малкия си брат, ASUS N53SN (при който виждам само едно предимство и това е, че Laptop.bg го предлагат с 16GB RAM на изненадващо добра цена). N53-ката ми идва твърде младежка, с ненужни криви, може би по-агресивна, отколкото ми допада. Докато Зиги си е консервативен и семпъл, почти Баухаус.

Клавиатурата е много изчистена, както всъщност е целият му дизайн. Първоначално е малко странно да се свикне, тъй като абсолютно всички клавиши са подредени в един сребрист правоъгълник, докато при повечето други лаптопи има dedicated бутони извън основната клавиатура. Е, тук всичко е слято. Но когато се свикне е доста удобно. Единствено бих направил CTRL да си бъде най-левият бутон на долния ред (тук има един допълнителен, за mute).

Над клавиатурата е решетката на тонколоните, която се връзва много добре със самата клавиатура – издържана е в същия сребрист цвят и някак естествено завършва формата. Освен това е метална. Под решетката, обаче, е скрито истинско съкровище: озвучаване от Bang & Olufsen – ICEpower. Звучи доста добре. За лаптоп, разбира се. Е, при свръхнабичена музика с тежък бас се усеща някакво изкривяване, но не достатъчно, че да ми пречи, а и не ми се налага да го увеличавам на макс. А и освен това, ако търся перфектен звук, надали ще разчитам на звук от лаптоп.

Тук трябва да се спомене една любопитна особеност, която ASUS и техните ко-дизайнери от Bang & Olufsen (мхм, съвместен дизайн!) са включили: лаптопът върви с мъничък, симпатичен, външен събуфър!

Това черно цилиндърче до лаптопа – това е събуферчето. И към него има платнено калъфче, в което да си го нося. Трябва да си призная, че до момента съм го използвал само 2-3 пъти, но наистина подобрява звука. В момента, в който го включа, лаптопът изключва баса на вградените колонки (или по някакъв начин го намалява?) и прехвърля отговорността към уфърчето. И да, звукът е по-плътен и по-пълен. А и все пак е BeO!

Както се вижда в снимките, тъчпадът е доста голям и, трябва да призная, много удобен. Матов, лесен за употреба, с изключително удобни бутони, оформени като един цял. И най-големият кеф за мен, драйвърът му позволява да се скролва като OS X Lion тракпад: с два пръста в “грешната” посока Кеф!

Иначе самите показатели на машинката са чудни:

• Четириядрен Intel Core i7-2670QM
• 8GB DDR3 RAM
• NVidia GeForce GT555M видео карта с 2GB памет
• 750GB хард диск с 7200rpm
• Някакво там оптично DVD нещо (това винаги ми се струва ненужно)
• Камера (HD?), четец за карти, HDMI, SATA, 2xUSB2 + 2xUSB3, VGA, LAN, wifi
• И най-хубавото нещо в този лаптоп: 15.6″ МАТОВ FULL HD МОНИТОР!

Напоследък всички лаптопи в ценовата категория под 2000лв (а този е и под 1800) са с онези ужасни, противни, гадни, недомислени лъскави екрани, които били осигурявали по-добър контраст и по-наситен цвят. Е да, ама като зад гърба ми има прозорец, всичките им невероятни плюсове изчезват, за сметка на отражението на небето, облаците, или някоя надничаща котка. Не, благодаря!

Още по-лошо, всичките в този ценови клас са с резолюция 1366х768. Това е нелепо! Това е резолюция за 11″ ултрапортабъл, или нещо такова!

Признавам си, влюбен съм в този екран!

Отнесох се

Материалите ми се струват доста качествени и са приятни за докосване. Пантите на екрана може би са малко по-стегнати, но пък за сметка на това той не хлопа и засега не дава признаци на проблемен елемент.

Захранването е странно голямо, но това е преодолим недостатък.

И като си говорим за захранване, софтуерът за power management, който ASUS са осигурили, ми харесва много – има 4 предварително зададени опции, от максимално пестене на енергия, до максимална производителност – които са много добре интегрирани, работят супер, и дори си има gadget (или беше widget?) за десктопа.

Като цяло, много съм доволен от машинката. Харесваме се, винаги сме заедно, даже спим заедно (той ми гука нещо по цяла нощ). Винаги съм възприемал продуктите на ASUS като inferior, по презумпция, без никога да съм се докосвал до тях. Някак ги свързвах с Acer, които, според мен, са като извадени от шоколадово яйце. Но след като няколко човека ми ги препоръчаха и споделиха положителен опит, реших, че може да се пробвам да послушам чуждо мнение.

А и екранът… Мда, нямаше как

И ето как изглежда десктопът на Зигмунд:

(тази картинка вече е кликабилна)

Както обикновено, мислите са се оплели в главата ми като валмо прежда.

Не, няма да пиша за Коледа, макар и да звучи логично.

Наскоро ми светна, че Държавата съществуа само докато вярваме в нея. По пратчетски, някак. Което не е добре, защото Българинът не вярва в Държавата. Нямаме вяра в нито една от институциите, в нито един от политиците, в нито един от законите.

А както сега се появиха и подпалвачите, съвсем изгубихме вяра в скъпите ни милицаи.

В един момент вярата, която иначе би трябвало да дава живот на Държавата, и която се носеше свободно в ефира, беше започнала да подхранва един нов магически образ, а именно – Батман. Но дори Той вече губи вярата на Българина (и дано стане като в “Дядо Прас” – когато вярата изчезне съвсем, да изчезне и той с нея).

Мислите за вярата ме отведоха в Добруджа. Там, където Шеврон иска да ни го нафрака.

Видно е, че много хора вярват, че фракингът, чрез който великият ресурс “шистов газ” бива извличан, е вреден за околната среда и за човешкото здраве. Вярват, че допускането на тези сондажи е морално и икономически неоправдано. Вярват, че Шеврон ще прибере парите. Вярват, че водата и земята ще бъдат отровени.

От другата страна са едни политици, бизнес-хора, консултанти и анализатори, които ни разказват колко безопасно и бизнес-полезно е това чудо “шистов газ” за България. Ако имаше вяра, може би твърденията им щяха да бъдат легитимни пред нас.

А вярата, че при допускането на шевронските хидро-сонди, Добруджа ще бъде отровена?

Тази вяра бива игнорирана. Това е просто някакво убеждение, мимолетно и абстрактно. Но дали гореспоменатите бизнес-хора, политици, анализатори и консултанти изобщо си дават сметка какво би могла да причини тази вяра?

Дори и да не се случи най-лошото, стойността на Добруджа в съзнанието на българите ще се срине. За нас тя ще бъде отровената земя. Чуждата земя. Подарената. Символ за продажност. Земя, която никой от нас няма да желае; плодовете от която никой не би искал да консумира.

Никой не би желал да купи къща там. А който купи, ще я вземе заради цена далеч под себестойността й.

Никой не би желал да яде хляб от Добруджанско зърно, освен ако другата алтернатива не е свръх-скъпа.

Житницата на България ще увехне.

Дали тази газова сделка и така наречената “енергийна независимост” (да бе!) си струват тази цена?

А дали изобщо зависи от българите?

Мисля, че сме изгубили вяра дори в способността на хората да влияят на Държавата.

Все едно, нали тя и без това не съществува…

Ой ти вино, бяло вино, от не си червено!

В тоя ред на мисли, на 19 и 20 ноември ще отида на едно събитие, за което чувам доста напоследък: DiVino.Taste – форум на българското вино.

Тъкмо ще си избера дали да казвам сира или шираз, че това винаги ми е звучало почти като онази блондинка, която така и не разбрала Иран ли се пише, или Ирак.

Убеден съм, че ще ми бъде интересно. Само се чудя дали ще успея да глътна поне една глътка, или ще го карам по-сомелиерски