“potential” is a bad word!

work sucksI am no more (or less) crazy than the next guy, but I am here to tell you that “potential” is a bad word.

It’s seductive. (Or we’re easy.) It’s misleading. (Or we’re misreading.) It’s deceitful. (Or we’re dupable.)

Back when I was still in high school, my parents went to a parent-teacher conference. They had talked to many of my teachers, and a recurring pattern had emerged:

“He is really smart, he really has potential…” – so far, so good – “but he doesn’t study!”

They came home and told me all about my great potential. About how smart I was, and about how much my teachers liked me, and about how I needed to study more. How I had to work!

This is when “potential” showed its true self to me.

Potential is shorthand for “now you no longer have excuses for not working hard”. You know? It’s the “you got what it takes and it’s all up to you, and only you!” It is not the end-all to your 9-to-5, but may very well be the beginning of a brand new 24/7/365. Especially for everyone who’s come up with a great new idea, an idea with amazing potential, and for everyone who decides to chase his or her dream and turn that great idea into hard, shiny reality.

Why am I writing this?

Well, mostly because I have seen all too many enthusiastic young people, talking about too many great new ideas. Startups upon startups, who are so enthusiastic about their fancy concepts, which will definitely carry them to greatness and wealth, mostly by way of silly VCs who are, somehow, willing to simply throw money at them for their ideas.

For their potential.

Probably everyone has seen Southpark’s Startup episode “Go Fund Yourself.” Or heard about it. If not – you should. Also, everyone should read at least one or two first-person accounts of startup failures. Such as “How quitting my corporate job for my startup dream f*cked my life up” or “Seven lessons I learned from the failure of my first startup, Dinnr.”

Potential does not equal success. More often than not, it equals having to take a first step. Out of your comfort zone. Which, in the case of business ideas, means taking a risk.

– – – –

Image by michelhrv

такива ли сме?

Харесвам младите, проактивни хора, креативни, иновативни, трошачите на границите, къртачите на статуквото, носителите на различността, тъкачите на бъдещето, приемащите многообразието…

Докато не се затворят в своя малък куул бъбъл, в който си бъбълбукат заедно, необезпокоявани от ужасния, толкова ънкуул свят от другата страна на тъничката бъбълска мембранка.

Докато не започнат да виждат само себе си и себеподобните.
Докато не се превърнат в един кошерен организъм с кошерно съзнание.
Докато многообразието им не се разтвори в киселината на себеобичта им.
И заводският им хумор не се превърне в заводски правилник.

Когато започнат да отблъскват света,
Да ръкопляскат само на себе си,
Да се потупват по собствените раменца,
Да се самоиздигат на пиедестал.

Изгубват представа за реалността, критиката на чуждите е несъществена, а своите не критикуват.
Целеустремеността към съзидание бива изместена от старанието за вътрешно одобрение.
Поводът остава същият, но причината се изражда, а с нея – и самите резултати.
Усърдието им вече е себеугодно.

И аз съм такъв… Просто моето бъбълче не е куул.

аполитични или неотговорни

Не написах “безотговорни”, защото нямаше да е коректно, нито вярно.

Скоро с една от най-близките ми приятелки си приказвахме за ДЕОС. Казах ѝ, че е много важно в момента да съберем колкото можем повече членове, за да може да бъде регистрирано движението и да просъществува и нататък като политическа формация. “Не мисля, че ще ви е особено трудно,” каза ми тя.

Не?

Да видим…

Според мен, хората, които биха се присъединили към ДЕОС, са мислещи, работещи, активни, образовани, любопитни, информирани… Опростено обобщение, но предполагам става ясно. Някои са предприемачи, други са служители, трети са учени, четвърти са бюрократи – но все пак, по един или друг начин, се вписват в стереотипа.

И така, да кажем, че имам 10 много близки приятели, които са именно такива (вкл. горепосочената ми приятелка). Когато стане дума за участие в партия, те не желаят. Този не харесва един от учредителите, онзи е аполитичен, трети има проблем с някоя конкретна идея…

Равносметката е 0 / 10.

Разбира се, не мисля да виня и укорявам никого, don’t get me wrong! Най-малкото, аз допреди няколко месеца имах абсолютно същите съображения. Това, което направих, след като толкова години твърдях, че никоя партия не може да ме има, е чиста проба поемане на риск. Който дори аз не мога да оправдая без да се осъмня.

И се замислих – защо е толкова трудно да се убедят именно тези хора, които са толкова важни, да се включат в едно политическо движение? Не, те не са аполитични, защото имат ясно мнение за много политики; защото морално подкрепят конкретни идеи; защото могат да посочат ориентировъчно къде стоят в политическата координатна система…

Не са и безотговорни, защото заемат конкретна гражданска позиция и избират да я защитават – дали гласуват, за кого гласуват, дали участват в протести, или в неправителствени организации…

Друго е.

Да се включиш в полтическо движение означава да бъдеш отговорен за неговото поведение. Не косвено, както при изборите, където участието ти е лично, непублично и коригируемо след някоя и друга година. Тук ти заставаш в цялата си прелест, с име, ЕГН и публична подкрепа. И това се превръща в исторически факт. Ти си повече от гласоподавател, който делегира своята отговорност; вече си съучастник и съвестта ти е уязвима. Вече носиш истинска отговорност за последствията от политическите действия.

Това може да е прекалено тежък товар. Особено ако не си напълно – ама напълно! – убеден в тази формация, за която някой си те агитира.

Лошо, защото никога не можем да бъдем 100% убедени във всичко. Не можем да се предпазим от всичко. Не можем да знаем всичко. Можем само да опитаме да увеличим шансовете си за успех – да се подготвим за него, а не само да чакаме той евентуално да ни се случи. Такава е цената на обединенията – силата им се гради чрез жертването на максималната индивидуална автономност. Разбира се, има инструменти да си помогнем и в такава ситуация – чрез активно участие при вземането на решенията и активно участие в дискусии…

Исторически, политическите движения са дискредитирани. Винаги опорочени. Но не мога да измисля друг начин, по който човек да може да влияе директно на политиката. Освен, може би, чрез think tank-ове, които, обаче, са опорочени по свой собствен начин.

Нема угодия!

Реших да се опитам поне един път да помогна проактивно и да поема някаква дългосрочна (съ-)отговорност. Надявам се да се окаже правилно решение. Надявам се, че ще видя потенциални грешки и ще помогна да бъдат предотвратени. И че ще има смисъл това усилие.

теория на еднородността

Нека погледнем снимките отгоре. Да започнем от №1. Виждаме различните цветни влакна (това е един готин килим от IKEA), като всяко от тях изпъква и се отличава от останалите. Когато в полезрението ни попадат все повече и повече разноцветни влакна, възприятието ни за цялостната картина се променя осезаемо. Вместо да виждаме куп отделни цветове, започваме все повече да виждаме хомогенна маса, съставена от множество малки, разноцветни елементи.

Нищо ново, нали?

Сега да си представим, че цветните влакна от снимките са групи хора. Мъже, жени, деца, пенсионери, бели, черни, жълти, хетеросексуални, хомосексуални, бисексуални, асексуални, трансджендър, цисджендър, християни, мюсюлмани, евреи, палестинци, местни, приходящи, руси, брюнети, червенокоси…

You get the picture.

1. Когато светогледът ни е ограничен, виждаме само първата картинка.
2. Когато твърде малко хора изтъкват това, с което са различни, виждаме само първата картинка. (Или, още по-зле, едно плътно, сиво поле, с тук-там изпъкващи шарени петна.)

И тъй като стремежът към еднородност е може би естествен (да се чете инстинктивен!) у хората, както и у животните (аз си го измислих, но може и да е вярно – нали природата се стреми към равновесие), това вероятно създава известен дискомфорт у немалко индивиди.

Какво може да се направи? Някак трябва да бъде преборен тоя ужас от различното!

Е, много ясно – пращаме ония от т.1 да обиколят света и да се научат на светоглед! Или им довеждаме света, за да го погледат. (Хелоу, медиите!)

Или пък все повече хора показват, че всички сме различни, за да се получи най-после една хубава, поантилизирана псевдохомогенност, та да си отдъхнат “неразличните”. И може би да осъзнаят различността си и най-после да вземат, че да се самоопределят чрез нея?

Ще речете, че самоопределянето чрез различност създава клики, но забавното е, че един човек принадлежи към повече от една група. Така че нямаме просто поредица несвързани клики, а комплексна плетеница от отделни брънки, съставяща едно цяло.

Общество, един вид.

И ъпгрейднато ниво на “нормалност”.

Gettyt for free!

Радвайте се, онлайн медии, блогъри, любители и тямподобни потребители на картинки с ниска резолюция (да се чете 72dpi)! Getty Images пуснаха цялата си колекция за свободно ембедване в сайтове, като iframe кодът, който предоставят, ще монтира caption под картинката, вместо watermark върху нея, а клик върху снимката води до съответната страничка в Getty. Ето един сладък пример:

Това би трябвало да е особено удобно, а и най-сетне сайтове, сайтчета и псевдомедии ще посочват източника такъв, какъвто е (за разлика от “снимка: интернет”).

Ето и как можете да си докопате въпросния ембед код:

Стъпка 1:

подчертал съм с жълто важния бутон
подчертал съм с жълто важния бутон

Стъпка 2:

подчертал съм с жълто важния бутон
подчертал съм с жълто важния бутон

И не, не е необходимо да сте регистрирани или логнати, просто влизате, намирате си снимката, кликвате върху нея и си я монтирате където намерите за добре.

Можете дори да ембеднете снимка директно от друг блог, чрез ембед бутона под нея. Но нямате право да използвате тези безплатни снимки с комерсиална цел. И да, някой ден платформата Getty може да се възползва от този си инструмент, монтиран във вашия блог/сайт и да събира информация, или дори да предоставя реклами. Засега няма да го правят, но някой ден, все пак, биха могли.