8 години х 365 дена х 20 цигари на ден.

Наистина ли това съм направил? И продължавам?

Е, да, мога да се оправдая, че тази сметка е worst case scenario – спирал съм за по 1-2 месеца, има дни, в които не съм пушил, има месеци или години, в които не съм пушил по цяла кутия на ден…

От друга страна, има високосни години, има дни, в които съм пушил по 2+ кутии (ех, тия дискотечни времена, тия пиянски истории!), има периоди, в които съм пушил огромни цигари (Benson & Hedges Deluxe Ultra Lights).

В крайна сметка, 58,400 цигари звучи ужасяващо.

58,400 цигари = 2,920 кутии (по 20 цигари) = 292 стека (по 10 кутии) = 5.84 мастърбокса (по 50 стека)

(Което, по днешни цени на дребно, е около 14,600лв.)

Ебати!

Това е почти половин килограм катран!
И кой знае колко
амоняк
арсеник
бензол
кадмий
цианид
олово
формалдехид
нафталин
и други лайна!

Ебати!

Защо пуша?!

И защо се чудя на синузитите, тонзилитите, фарингитите, ларингитите и хремите, които ме тормозят по цяла зима?

Мога ли да спра? Отново?

Ама наистина?

Надявам се.

58,400 ме уплаши.

Само че в нея не помня да съм прочел отговор на следния въпрос:
Защо предпочитам да се прецакам сам, отколкото друг да ме прецака?

Да кажем, че и в двата случая крайният резултат е X.

Е, тогава защо се ядосвам повече, когато ме прецака друг човек? В крайна сметка, тогава бих могъл да обвиня него, нали? Вината не е моя! Това би трябвало да бъде оправданието, което да ме накара да се чувствам по-добре!

И все пак предпочитам лошите решения да си бъдат мои. И когато стане явно, че решението е било лошо – да призная грешката си и да поема отговорност.

Вероятно е някакъв вид мания за контрол, или нещо такова.

Може би е по-лесно да поема отговорност, да си понеса наказанието… и да си простя? Предполагам, че е по-лесно да простя на себе си, отколкото на друг човек. А след като веднъж простим, вече не изпитваме тежест.

Не знам, наистина не знам.

Само аз ли съм така?

Тези резултати са от преди малко. Не знам как да ембедна директно от Google Docs по такъв начин, че да се опресняват резултатите в реално време, та ще разчитаме на тези

Тъй като това беше простичък анкетник, може който иска да обоснове избора си в коментар, че да разберем и останалите какви са предимствата и задимствата на различните модели Киндъл.

Примерно онези, които си имат Kindle с 3G, може да обяснят дали наистина е free, дали наистина е по цял свят, и дали наистина се отварят всякакви сайтове с него (а не само Amazon-ски работи).

За какво ползвам лаптопа си:
- уебене (браузване, мейл, чат, социалки, четене, YouTube, Grooveshark)
- креативизъм (отчаяно чоплене из графични приложения, примерно Adobe CS5)
- филми и сериали (Videolan, FullHD качество)
- 3D (много рядко)

Важно: Мултитаскинг, постоянно, по много програми, често няколко тежки едновременно.

Е, ако някой иска да сподели наблюдения, мнение, съвет и т.н. – моля, възползвайте се от анкетата и полето за коментари

[SurveyMe form='laptopSurvey']

Благодаря!

Освен това, тъй като смятам, че религията може да бъде изключително опасен инструмент, съм на мнение, че е най-добре да я опознаем, за да можем да се предпазим от вредите, които би могла да ни нанесе.

Затова съм убеден, че мястото й е в училище. Н0 в онзи момент, в който учениците вече могат да размишляват сами за себе си, критически. И трябва да бъде разглеждана безпристрастно. Трудно, а?

Know your enemy!

(хрумна ми, щото четох една статия)

Та ходя си аз, а погледът ми се сблъсква с едно момиче, което с бастунче проверява пътя пред крачките си. Сляпо момиче – като в песента. И една едра, обла циганка, тип “баба Цоцолана” я превеждаше през улицата. Остави я, върна си се отсам, но от другата страна един съсухрен, изпит, болезнено слаб мургав чичка пое момичето и й помогна да се ориентира.

Женският пазар е странно място. Там очакваме да е мръсно, да ни излъжат, може би да ни откраднат нещо, да можем да се пазарим, да сме на далавера… Там е едно доста земно място – обратното на възвишения “Бизнес парк София”, далеч от “Витошка”, нищо общо с Мол-овете.

Там хората също са по-земни. По-хора, понякога? Там помагат на сляпото момиче да пресече, не я гледат безучастно. Там вероятно ще реагират на всичко, което се случи с друг човек – с друг индивид на обществото (им).

Не казвам, че в “Бизнес парк София” никой никому няма да подаде ръка. Или на “Витошка”. Или в Мол-овете. Но в по-модерните общества хората определено са по-дистанцирани, по-студени, по-далечни…

И е странно, че на онова “мръсно” място можеш да видиш оная, простичката човечност, несвързана с благотворителност, неправителствени организации и дарителски SMS-и – оная, личната, индивидуалната човечност.

Странно е, но е хубаво човек да я види рано сутрин преди кафето.

Един му казва “ZAG”, друг му казва “usp”, трети го наричат “син океан”, четвърти говори за “племена”…

Пишат се книги, стават бестселъри, четем ги и ахкаме…

А какво е то всъщност?

Направи нещо различно и ми го покажи.
Или в най-лошия случай ме накарай да повярвам, че е различно.

И дори не е нужно да бъде много различно. Важното е да се знае, че е различно.

Ако е много различно – иновативно, полезно, стилно, ефикасно – толкова по-добре. Ние, хората, търсим новото, търсим развитието, търсим нещото, с което да се отличим (пак тия статуси бре!)…

И всъщност това е – дай ми (покажи ми / заведи ме до) нещото, което търся, и съм твой.

Тадааа!

Спестих ти много четене.

Хайде, Х, приятна ти вечер и до скоро въобразяване!

Днес си седях и си мислех (да бе, случва се понякога!), че желанието ни за повече, което смятам за някак естествено и природно обусловено, определено не се ограничава с материалното. Че сме вещомани – вещомани сме. Щях да кажа, че не е като свраките, ама май и там има някаква утилитарност – те май използваха лъскавките неща за да привличат партньори. Ама може и да не е това… Не ги разбирам добре свраките, тегоба ми е този ми недостатък.

Харесваме си вещите, искаме нови, искаме по-хубави, искаме ли искаме. Но не е искане заради самото искане. Новата кола е по-удобна, по-ефикасна, по-красива – ми то това всичкото е смислено! Новият лаптоп е по-мощен, по-продуктивен, по-впечатляващ. Пак има смисъл! Или ще увеличи продуктивността ни, или ще ни спести нещо, или ще ни накара да изглеждаме по-добре. А това си е важно, нали? Сещаш се – status symbol и т.н. Не е нужно да се впускам в подробности, защото и на теб и на мен ни е ясно всичко за тия символи.

Ама се замислих, че някак изпитваме и едно перверзно желание за повече работа. Не е ли странно? Уж си мечтаем да имаме свободно време, което да прекараме с любимите хора, с любимите вещи, на любимите места… А някак изведнъж сме склонни да отдадем цялото си време за работа. Професионализъм!

Да де, ама ето на – там просто стигаме до същите неща. Това ако не е status symbol, не знам кое е!

“Аз работя в невероятна и страхотна преуспяваща световна рекламна агенция…”

“Аз пиша за най-интелигентната, непредубедена и свръх-четена медиа…”

“Аз съм част от най-коректния и високопроизводителен екип в нашата финансово-консултантска компания…”

“… и го правим с огромно удоволствие, това е животът ни, склонни сме да работим постоянно, не е нужно да спим, не ни трябва свободно време, защото ние постигаме умопомрачително добри резултати!”

Прекрасно!

Съревнованието не е само материално. Идеите, уменията, моженето, доверието, отговорността, това да бъдеш търсен, това да бъдеш уважаван – тия работи трудно ще ги докажеш само с материалните придобивки. А те трябва да бъдат доказани, защото всички се състезаваме.

Пъстра, шарена перушина! И си я развяваме един пред друг и се пъчим.

А аз, горканчо, понякога сякаш изоставам от съревнованието.

*sadface*

Е, Х, пожелавам ти приятна вечер. Ти си най-полезното нещо в моето въображение.

Повтарят го често. Особено напоследък. Напоследък всички сме се превърнали в Е-та и ГМО-та.

Това може би е истината, въпреки че не се чувствам като купичка елда и филия хляб.

Аз друго се засилих да споделя, де. Това твърдение ми е някак твърде basic. Първи слой по Маслоу. Все се надявам, че ние тук живеем на някакво по-горно ниво на пирамидката – примерно, там, трето.

Ти си това, което ползваш.

Ей го на, кредото на консумизма. Ти си това, което купуваш. Ти си това, което притежаваш. Което гледаш, което посещаваш, което демонстрираш…

Ти си Nikon, Apple, Coca Cola, KIA, Sony, twitter, adidas, Cote d’Or, Culture Beat...

Ти си Sony Ericsson, Acer, Derby Cola, Opel, Facebook, Nike, Nestle Lion, Night Flight…

Това, което си ти, е твоят status symbol. Пред теб самия/самата и пред останалите.

Когато шофираш BMW, това е status symbol. Когато отвориш Sony Vaio насред Starbucks (да бе, имало и не-Apple лаптопи там!), това е status symbol. Когато извадиш Android смартфон на поляната, докато отпиваш от бутилка Шуменско – това е status symbol.

Чрез него ти показваш – това съм аз, такъв съм аз. Принадлежа на ето тази (суб)култура и там ми е мястото. Нося си отличителните белези, защото ги харесвам, харесвам хората, които са част от тази култура, харесвам и себе си.

(Или пък “не харесвам себе си, искам да съм част от тази култура, която ползва тези символи, затова и аз ще ги ползвам!”)

Всеки си носи символите. Не е въпрос на желание, те са там. Това, което можеш да избереш е кои символи да носиш и къде принадлежиш.

Е, има и едно нещо, по-силно от status symbol. Това е statement-ът. То е като status symbol на n-та степен.

Когато шофираш Audi-то си, това е status symbol.

Когато шофираш реставриран и излъскан ретромобил – това е statement.

Когато отвориш MacBook, това е status symbol.

Когато отвориш тунингован, шарен MacBook, това е statement.

Всъщност, ако отвориш какъвто и да е лаптоп насред хоремага на родопско село, това директно си е statement. Има, явно, някаква зависимост – средата поставя рамката.

И, разбира се, всеки избира status symbol, който принадлежи на следващото ниво… А statement използват хората, които 1) искат да надхвърлят следващото ниво, или 2) които са стигнали някакъв status максимум и се налага да го bold-нат.

Дори не знам защо пиша всичко това. Неструктурирано, разхвърляно, недомислено…