за липите

Четвъртък. Вечер. Натежалият въздух се раздвижва мудно от ненадейно появил се ветрец, тих и ненатрапчив, но все пак освежаващ. Улица “Иван Асен II”, няколко автомобила преминават почти инкогнито. По широкия тротоар бавно се разхождат хора и шумят – весела и лека лятна глъч, тук-таме обагрена от парченца смях. Една усмихната баба разхожда хубаво, пухкаво куче, което сякаш се е ухилило до уши. Всички му се радват и го галят. А липите сякаш се надпреварват коя ще ухае по-сладко, по-силно и по-съблазнително. Откъм “Цариградско” едвам се промъква шумът от трафика и уморено глъхне в бледия сумрак. Бризът довява апетит на талази от някое близко ресторантче. А последните слънчеви лъчи обагрят няколко крехки облачета в тъмночервено.

Усмихнатата баба и ухиленото куче спокойно се разхождат из градинката в квартала. По пейките са насядали други баби, които весело си хортуват някакви бабини работи. Няколко дечица се гонят около катерушките, а майките им от време на време поглеждат строго с едно око към тях, докато нищят своите женски теми и малки тайни. Татковците вероятно гледат мач, спрятат грил, или нещо друго татковско.

София е кротка, тиха, уханна, задушна, лятна.

Ухиленото куче търчи по кучешки из пътечките между старите прохладни кооперации. Някои полянки, наскоро окосени, миришат на трева и влага. Бабата върви спокойно по плочника, стъпквайки случайно няколко черници, паднали от клоните на дръвчето над тротоара. На стълбите на един вход седи рошаво коте и мързеливо, но внимателно, наблюдава кучето. В един момент му омръзва и с пъргав, котешки скок, се покатерва по черницата и грациозно преминава по голям клон, водещ към балкончето на първия етаж. Заравя муцунката си в импровизираната паничка, някогашна консерва пастет, и мъркайки унищожава и последните следи от котешка храна по ръбовете й. През балконската врата се вижда младо семейство, което се смее на нещо по телевизията. Бебето играе на пода с разни бебешки играчки и не обръща внимание никому.

Кучето, с усмивка на муцуна, вече припка припряно обратно към дома. Все така ухилено се спира пред вратата на сградата и търпеливо изчаква бабата да отключи. Двамата изчезват във входа. Горе ги чака вечерята.

По широкия тротоар все така шумят малки групи хора. Вечерта донася още свежест, облачетата чезнат в настъпващия мрак, а тъмнолилавото небе се подготвя да посрещне луната. Липите шушнат нещо в бриза. А той вятърничаво ги подминава, сякаш нищо не е чул.

риби

Българите много си падаме по зодиите. Особено аз – най-лесно е да хвърля всичката вина върху зодията, вместо да поемам отговорността изцяло. А с моята зодия е още по-лесно – винаги съм казвал, че Риби е най-проклетата зодия.

Защо ли?

Ами да помислим! Да вземем Лъв – ето, лъв. Мъжки, женски… Но лъв. Или скорпион – бял, или черен. Или Овен. Телец. Водолей. Водопад. Стрелец. И т.н.

А рибите?

Гупи, кротушка, уклей, цаца, клен, скобар, морена, мряна, костур, слънчевка, моруна, тон, сьомга, акула, скат, клоун, папагал, неон, лин, сом, есетра, игла, попче, куче, дявол, треска, прилепало, шаран, червеноперка, щука, змиорка, фугу, пъстърва, минога, зарган, калкан, ципура, лефер, плата, паламуд, сафрид, хамсия, котка, лисица, лаврак…

Това е миниатюрен списък. Само аквариумните са десетки пъти повече от горепосочените. И варират по размер – от няколко милиметра, до няколко (десетки) метра. И като нрав и поведение са коренно различни. И като външен вид…

Аз съм зодия Риби. Аз съм всички тези неща накуп.

Не сме ли проклети, Рибите? 🙂

xocolātl

Явно съм някак пристрастен към шоколада. Заглавието на настоящия постинг е ацтекската дума за напитката, която са приготвяли от ферментиралите зърна на какаовото дърво и означава “горчива вода”.

А иначе аз се чудя къде се пресели магазинчето на Lindt – търся си един страхотен Lindt Excellence с черен чай Earl Grey. Дали изобщо го има по нашите ширини? Той се бие за първото място в моята класация с лютия Excellence с червени чилита. Ммм, теофлавин и капсацин! Talk about endorphin boosters!

Excellence Earl Grey
Excellence Earl Grey
Excellence Chili
Excellence Chili

за динята

Сряда, следобед, жега, прах и пот. Булевард Възкресение в София. Задръстване, както всеки ден. Някои хора слушат музика, други гледат тъпо, трети се нервират… И всички дружно чакат да дойде техният ред да минат светофара. Черният Мерцедес лъскаво профучава с рев край прашните колони, с дълги светлини, в насрещното. Прииждащите му правят път, уплашени за живота си (а може би нямат и гражданска). Но дори и да оцелеят, а гражданската отговорност да покрие щетите, кой знае какво ще им се случи, ако, не дай си Боже, причинят нещо на черното чудо на незнайния бързак. А той сигурно закъснява за важно кафе с някоя джукеста перхидролна силиконка! ГАЗ!

Как ли си опазва возилото от траповете, дето зеят по пътищата? Дано не му се наложи да минава край Владая… Но все пак, поне дните на софийските ями са преброени – нали имаме кмет, който собственоръчно ги унищожава!

ГАЗ! Билборд на Hyundai, билборд на Toyota, билборд с кървавочервения триъгълник на Галена издълбан в диня… Мастика! Събрахме се! (Не сме се събрали, аз съм на мляко…) Но нищо, поне на централна автогара вече няма порно, въпреки че с него ни споменаха по световните новинарски сайтове. Все пак имаме морални ценности! Ние сме новите пуритани!

Само да спомена какво чух наскоро… Каква е разликата между порно и чалга-клип? В порното има музика. Хаха! Не, просто го казвам, защото ми е смешно. Чалга слушам. И като фен на поне някои песни от този жанр вярвам, че имам правото да се шегувам с него.

Та, за ценностите! Моралът е издигнат на пиедестал в България. На висок пиедестал. Недостижим. По-висок от Витоша! Чак се губи от погледа! Но поне знаем, че е там. Или вярваме. То без вярата закъде сме? Вярата е да знаеш, че нещо съществува, без да се нуждаеш от доказателство. Което идва да покаже, че българите сме един от най морално-извисените народи – изградили сме култ към морала, истинска религия. Питайте Боян Расате, той ще ви разкаже притчата за морала, за покварата, за истината, както и една интересна история за разликата между нетолерантността и дискриминацията, и за педерастите. Но това е друга тема, въпреки, че е същата.

Мерцедесът вече фучи някъде около Mall of Sofia – на зиг-заг, за да не отнесе някой невинен пешеходец (а знаете ли какво е jaywalking?), или онази смотана Лада, дето едвам си тътри кривите полуоски връз трамвайните релси. В подземния паркинг отново има задръстване, защото няма достатъчно места – бедните българи сигурно чакат на опашки за евтино олио пред Пикадилито, или се редят за Гучи на разпродажба! Е, щом има такава опашка пред входа, единственото логично място за паркиране е или на тротоара, или втора колона на Стамболийски. Тъй като тротоарите вече са заети… Така де! Ако имаше поне един реален многоетажен или подземен паркинг в тази процъфтяваща европейска столица, може би щеше да има място на тротоара!

Докато младежът се опитва да измъкне вратлето и мускулите си през вратата на Мерцедеса, една красива, етническа гледка пъргаво изтупурква по булеварда и свива в близката уличка – тъгъдък, тъгъдък. Кончето е на някоя модерна диета, чак манекенките му завиждат за ясно изразените ребра, а гумите на каручката може би някога са били Мишлен. Двамата младежи, возещи желязо, кашони и купчина неопределени предмети, се хилят и се радват на жаркото слънце – такъв хубав тен са придобили! Придобили са и един-два касетофона, и няколко други дреболийки – като ги продадат може би ще успеят да си платят тока от 2001-ва. Още няколко тъгъдъка и вече ги няма. И все едно не са били тук.

Трамваят спира шумно, на ръба на полу-разпад, разхлопва вратите си и те някак магически се отварят. Кратък хаос, малко море от хора, вратите се затръшват със зле прикрита злоба и жълтата магия закретва към следващата спирка. Този не е брандиран все още.

Брандиране – хубава, звучна българска думичка, нали? Уви, чуждиците имат склонността да се превръщат в наша втора природа. Ех… Родна реч омайна, сладка, ври, кипи навред край мен, реч на мама и на татко, и на Бойко Супермен…

Простете лирическото отклонение!

В трамвая е приятно задушно и задушевно – човек неволно се присеща за рекламата с онова сладко прасенце под мишниците. Баби и дядовци с торбички и туби седят и стоят, млади хора с тапички в ушите оглушават прогресивно, две деца хихикат до майка си, а три млади, хубавки девойки си проправят път към вратата, готови да слязат на следващата спирка. Три-четири спирки по-късно, собственичката на портмонето, което сега е в чантата на втората девойка, ще опипа притеснено джобовете си, ще прерови торбето си и ще се започне един разгорещен разговор, воден десетки, не, стотици пъти по това трасе. Пак ли тия крадли!

Ботев. Булевардът, де. Онзи, поета без каска, и аз не го помня. Трамваят е част от красивата градска суета. Напредва бавно към петте кьошета. Хора слизат, хора се качват, трамваят си дрънка упорито напред. Внезапно-обеднялата лелка слиза на някаква спирка и навлиза в квартала. Прескача няколкото все още неизсъхнали кални петна по улицата, изчаква поредния камион да излезе от поредния строителен обект и малко по малко стига до красивата, сива, стара софийска кооперация, в чийто вход изчезва. Онзи, третият остъклен балкон горе вляво е нейният – не алуминиевата дограма, а тази, винкеловата, до нея. Още един камион преминава по уличката, докато красивата, оранжева, нова софийска кооперация бавно расте в съседство. Това е то, нашият град – расте, но не старее. Расте навътре, нагъсто, нагоре, нависоко… Колко пъстър и красив ще стане! Почти като Слънчев Бряг без плажовете и германците.

Камионът със строителните отпадъци старателно маневрира, за да не одере някой от автомобилите, паркирани по тротоарите от двете страни на уличката. Последен завой от деветдесет градуса (няколко боклучета незабелязано падат от каросерията) и вече е готов да навлезе в движението на булеварда. Чака. Чака. Чака. Никой не дава път. Отзад вече има пет автомобила. Чака. Чака. Пронизителен клаксон отзад се старае да заглуши упоритата градска гълчава. Някакво младо шофьорче смутено прихълцва фолксвагена си до загасване – това е шансът на камиона! Малко газ и камионът пъргаво, доколкото това може да се каже, се озовава на булеварда. Трябва да се бърза! Последен курс, а после – вкъщи чака ракийката, жената ще сложи салатката… Може и секс дори, а? Трябва да се бърза! Едно бабче забърсва прахоляка от боклуците в камиона, попаднал върху тъмносивата й блуза и без да иска се спъва в някаква изпъкнала плочка. Чевръсто пристъпва и запазва равновесие, благодарение на вездесъщия Космодиск и магнитните наколенници – да е жив и здрав зетят!

Младото шофьорче притеснено успява да запали голфа и докретва до опашката на задръстването. Отзад сприхав чичко гледа злобно – не стига, че има три висши, а работи като плочкаджия, ами сега и това! Проклети млади шофьори, проклети голф-двойки, прокетло задръстване, проклета жега! А и този камион, дето бълва черни сажди и му трови живота – скапан гей! Селянин! И други принципно необидни (по цивилизования свят) определения! И майка ти, и сестра ти, и всички до девето коляно! А сега и линейка! Всички правят, струват, оглеждат се и се опитват да се качат един връз друг, но слава Богу, линейката се шмугва криво-ляво и успява да мине напред. Човекът вътре е благодарен – спестените десетина минути ще спасят живота му след малко. А един предоволен черен Мерцедес следва линейката на два метра отзад и се измъква скоропостижно от задръстването – поне сега не му се налага да свети в насрещното. Красивата руса кукла до шофьора обработва големите си, сочни устни с гланц, а напращелите дини съблазнително се подрусват заради паветата.

неравноделен глад

Мислих, мислих, и взех, че снесох. Идея. Концепция. План!

Първо прочетох ето тази статия. После си спомних стари диети, режими, други статии и т.н. И накрая си сглобих режим за хедонисти!

Така нареченият Intermittent Fast ми харесва като идея (виж горната статия). Твърдят, че е полезен. Реших да си го комбинирам с едно по-разумно нисковъглехидратно хранене, както препоръчват. И накрая реших да си оставя ден за глезене. Няма разумен хранителен режим без ден (или два?) за глезене! Говорим за постоянен режим, а не за диета. И е само въпрос на избор дали въпросният Intermittent Fast ще бъде редуване на гладни и сити дни, или ще е редуване на глад до 18ч единия ден и храна след 18ч на следващия.

Идва понеделник. Ден за глад. Ще си изкарам целия ден – първо да пробвам по-тежкия вариант, все пак. След това е вторник. Ще си ям като пич! Сряда – глад. Четвъртък – ядене. Петък – глад. Събота – хранене. Неделя – глезене! Разликата между ситите дни и неделята? В неделя ще си ям пица, торта, сладолед, шоколад… А другите дни? Ще се старая да се ограничавам до расло на клонка и расло на кокал.

Дали е гадно да не ядеш в петък?

И ще е добре ако се навия да се движа повече – в това съм най-зле.