“Защитата на родината и военното обучение, патриотичното възпитание и изграждането на националното самочувствие, финансова грамотност, кариерно ориентиране ще учат учениците в часа на класа. Това предвижда проектът на държавния образователен стандарт за гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование, който влиза в сила още през учебната 2016-2017 година.”
Кодовото заглавие на тези часове трябва да бъде “Не ме гледай какво правя, а ме слушай какво ти приказвам”. Ако материалите, по които ще се води това “обучение” са искрени, то жалките минутки, заделени за тази травестия биха звучали така:
Ние ще крадем от държавата,
но вие я уважавайте и си плащайте данъците!
Ние ще нарушаваме законите,
но вие ги спазвайте!
Ние ще потъпкваме конституцията,
но вие се уповавайте на нея!
Ние ще пазим големите престъпници,
но вие ни се доверете!
Ние ще използваме институциите като бухалки,
но вие разчитайте на тях!
Ние ще ви лъжем в очите,
но вас това не ви засяга!
И т.н., и т.н., и т.н…
Наистина, не звучи ли цинично? Да преподаваме на децата патриотизъм – в училище! – вместо да им създадем среда, която да възпитава у тях адекватни ценности?
Която да заслужи уважението им?
Та обич преподава ли се?!
Както каза Наско, по-добре наистина да бяха купили запалки.
До скоро бях твърд поддръжник на идеята за легализация на проституцията. Не е ужасно чудно защо – тя така и така съществува, и се управлява от достатъчно силни лица и организации, нека поне подлежи на контрол и на данъчно облагане.
Обаче…
Вече не.
Защо ли?
Защото…
Наскоро гласове откъм Парламента обясниха, че сайтове и страници за споделено пътуване трябва да бъдат премахнати, блокирани, забранени и унищожени. Те били неполезни, вредни, опасни дори – защото, видиш ли, човек никога не знаел при кого ще се качи и кой ще го вози.
Затова – при лицензираните превозвачи!
(Спомняме си и как разкараха Uber…)
Та сега съм се притеснил, че ако легализират проституцията и добре познатият модел на картелиране налегне сексуалния пазар, и мощното сводническо лоби налегне с якото си туловище разните му там Парламентари групи и групички, изведнъж ще ни забранят сайтовете и приложенията за запознанства – Гепиме, Бацниме, Цукниме, Тиндър, Миндър, Триндър, Гриндър и всякакви други индъри. Защото, нали, човек никога не знае с кого ще се нае… запознае.
Затова – в лицензираните бардаци!
Та затуй…
Не ни пипайте секса! Да живее нелегалната проституция!
Общо взето, сварявате един телешки език за 3-4 часа, обелвате го, нарязвате го на филийки и го подреждате на дъното на тавичка. Телешкото също трябва да е предварително сварено и нарязано. После – както при шкембето – затрупвате с гъби, масло, запичате докато омекнат гъбите. После заливате с доматеното нещо с чесъна и подправките, и запичате отново за 20-ина минути. После настъргвате кашкавала отгоре и запичате докато стане много красиво 🙂
Соцталгията не е ново явление. Появи се недълго след падането на Източния блок, като на немски (за първи път там я видях) терминът е Ostalgie (от Ost – изток). Романтизиране на социалистическото ни минало, чрез използването на вече залезли образи, за да ни погъделичка по носталгията за отминалата младост.
Соцталгията не е лошо явление, сама по себе си. Всъщност това е просто конкретно проявление на въздишката по детството и безгрижието – проявление, характерно конкретно за този времеви период, тези географски ширини, това историческо наследство. А и с времето спомените избледняват и благодарение на редица memory biases (това как е на български?) се изкривяват – например, колкото повече остаряваме, толкова сме по-склонни да си припомняме основно хубавото от миналото (т.нар. Positivity effect).
Не е нещо лошо и използването ѝ като маркетингов инструмент. Би трябвало да сме свикнали вече – от “Инвентарна книга на социализма“, през заведенията “Ракета” и “Спутник”… Заигравка с доброто старо време.
Защото старото време винаги е добро. Дори когато не е.
Тогава къде е проблемът?
За по-чувствителните хора, които имат твърде живи и тежки спомени от стария режим, това наистина може да се явява болезнена кампания.
Но най-големият ми проблем се явява контекстът, в който тази кампания съществува. Конкретно – медийният контекст. Моментът, в който живеем, е особено напрегнат – по някаква причина сме свидетели на поредната схизма между Изтока и Запада. У нас тя сякаш се олицетворява от православието и славянството vs. арелигиозността и мултикултуралността. От Русия и САЩ(+ЕС). Отново. И все повече медии – стари и новосъздадени – си играят с тази измамна носталгия по соца, за да ни демонстрират в какво “лошо време” живеем и да захранват пошла политическа пропаганда чрез манипулацията на простичкия факт, че ние, хората, просто не можем да се доверяваме на паметта си.
И къде се явява проблемът ми с кампанията на Загорка Ретро?
Именно в контекста. Една (иначе симпатична) кампания, несъзнателно (надявам се!) легитимира останалите про-соц кампании, които ни заобикалят, като захранва и без това слабата и ковка обществена памет с един носталгичен (ерго – положителен) образ на соца.
Смятам, че правилният ход от страна на Загорка би бил официалната подкрепа на социално-отговорната форма на кампанията (напр. вече съществуващия хаштаг #соцталгия), в която виждаме всички възможни страни на соца. А Загорка може да застане зад тази нова, вече viral кампания, и да каже “от онова трудно време, когато бутилката Загорка беше сред малкото удоволствия, които можехме да си позволим безнаказано.”
Така че, не, соцталгията не е нещо лошо. Както и една запалка не е нещо лошо. Освен ако човек не я използва когато се въргаля в локва от бензин.
P.S. благодарности на @suh_chukan за картинката, от която сякаш тръгна шумът, и която използвах като илюстрация към този текст!
