самобичуване

Един колега ме попита дали ще изляза да протестирам срещу парламента и политиците, ако се организира общонационален протест. Било във връзка със земеделските помощи, корупцията, спрените евро-пари…

Няма.

Защо? Предател? Конформист?

Мисля, че да изляза с останалите би било конформизъм. Смятам, че старата приказка е много вярна – каквото повикало, такова се обадило. Вярвам, че нещата са в настоящото осрано състояние не заради политиците, а заради нас – народа. Не обвинявам всеки, но обвинявам всички – себе си също.

Научени сме и сме свикнали нещата да протичат по един измамно лесен и удобен начин, който ще ни изяде главата. Ще използвам един битов пример, познат всекиму: когато искаме да изчистим и подредим по-бързичко, измитаме прахоляка под килима, нахвърляме джунджуриите в гардероба и го затваряме, разпиляваме дрехите върху леглото и го покриваме с декоративна постелка. Ето – всичко е чисто, красиво, подредено, гостите могат да дойдат всеки момент и да се насладят на върховното ни домакинско усърдие.

Дотук добре. Обаче в момента, в който тези принципи (навици) на действие се пренесат извън дома, нещата придобиват съвсем различен облик. Извън дома правилата са писани, официални и задължителни. Само дето и там боклуците се крият под красива фасада – и всички го правим! Пример? Веднага! Ще дам пример със себе си, но всеки би могъл да се припознае в него. Късно през нощта шофирам по широк софийски булевард. Спира ме полиция. Добър вечер, легитимация, документите. Давам ги, човекът ги взима и започва да ги разглежда. Обичайният въпрос. Не, наистина не знам защо са ме спрели. Оказва се, че долните фарчета, тези за мъгла, се водят халогени (странно, крушките определено не са халогенни, но вероятно е просто жаргонен израз за “допълнителни фарове”) и е забранено да се ползват, освен в определени ситуации. Признавам си незнанието, изключвам фаровете и чакам. Започва се обикновеното обяснение как това ще ми коства точки, пари и време – “знаете колко е гадно да се чака в КАТ”. Отдалечава се полицаят, идва другият. Смее ми се – ама как може да не знам такова нещо! Това, онова, приказки, обяснения, накрая ми връща документите и ми казва, че ще ми простят това малко прегрешение. Аз слагам банкнота в документите и му ги подавам отново. Разделяме се, по живо, по здраво, и аз се прибирам у нас, без акт.

Ето, измел съм си мръсотийката под черджето. Примери за такова поведение – бол. Този не бил съвсем изряден откъм изискванията на ХЕИ, онзи не бил направил като хората план-проекта си за офис, трети нещоси, четвърти – друго. Абе карай, няма нищо, което кутия бонбони (за дамата зад гишето), бутилка уиски (за по-нисш началник) или малка пачка (за по-висш такъв) да не оправят.

Интересно, тогава, щом ние самите, обикновените граждани, насърчаваме това поведение и се възползваме безскрупулно от него, защо да се изненадваме и ядосваме, когато същото се случва на всяко равнище от живота, бизнеса и политиката? Щом винаги бързаме толкова, че да заобиколим правилата (понякога малки, друг път – големи), защо да обвиняваме другите, когато те правят същото? И още повече – другите, това сме ние.

В интерес на истината, ние сме закърмени с тази любов към нарушенията. Ежедневно виждам как млади родители превеждат дечицата си през улици и булеварди, но не на отредените за това места. Нали ще стигнат по-бързо – оглеждат се и хукват през платното, сигурни в своето право да го сторят. Детето е малко, ще кажете, не обръща внимание. Само дето, дори и несъзнателно, то се учи. И се научава.

И ето какво се получава – каквито сме у дома, такива сме на улицата. Каквито сме по улиците, такива сме в институциите. Каквито сме в институциите – такива са институциите. Каквито са институциите – такава е държавата. Може да звучи прекалено простичко, но вярвам, че е точно така.

И сега… да изляза и да протестирам срещу тези хора от народа, които са избрани за да представят народа? Ама защо? И те са част от народа и споделят същия манталитет и същия устрем – да стигнат максимално бързо до максимално много. Понякога ми е смешно като се замисля, защото си спомням за един интересен експеримент. В различни помещения на маймуна и дете е показана тъмна кутия и им е демонстрирано как, чрез 5 действия, те могат да изкарат бонбонче от нея. След като усвоят действията се махат елементите от кутията, които я правят тъмна (примерно фолиото от стените), след което става видно, че същия резултат – бонбонче – може да бъде постигнат чрез само 3 от действията. Интересното е, че децата продължават да изпълняват първоначалните инструкции, докато маймуните извършват трите действия и си прибират бонбончето. Защо? Защото за децата това е набор от правила, а за маймуните – загуба на ресурси.

И така, какво следва? Ние сме маймуни! За нас не е важно, че едно време човекът се е отрекъл от някои свободи и е приел набори от правила в името на сигурността и организираността. За нас е важно да вървим по пътя с най-малко съпротивление, пък бил той и (официално) незаконен.

От друга страна, има и неписани правила, които масово биват загърбени. Един кратък пример е достатъчен. Става наводнение, реколтата е унищожена, загубите за земеделците са изключително големи. Надава се вой до небесата – да помогне държавата! А защо? Когато държавата помага, в една пазарна икономика, при условията на капитализъм, то е основно заради добра воля, а в по-краен случай – за да си спаси кожата. А за застраховки дали някой е чувал? И така, тази реликва от “Комунизма” – да се уповаваме на държавата – поема управлението. Дай да обвиним държавата и за самите наводнения, а? Разбира се, тук възниква и въпросът за това колко са коректни застрахователните компании у нас. Е, когато не са – има съдилища. Но пък съдилищата… Абе нали и там са хора от народа!

Ех, как сме успели да се набутаме в такъв омагьосан кръг?

Не, не виня никого. Просто осъзнавам, че причините са у всички нас, нашия манталитет, нашата история и може би географското ни местоположение. И в крайна сметка, въпреки острия тон, аз не търся виновен, когото да укоря, а причина, чрез която да си обясня последствията. И затова аз няма да изляза да протестирам сега – защото това, срещу което би се очаквало да протестирам, съм самият аз.