Всичко е в главата ми.
Завиждам на онези, които са стигнали до момент, в който се усещат в покой. Аз от години насам постоянно се лутам. Всяко нещо, което предприема, всяко следващо нещо, с което се захвана, все повече усещам просто като поредна стъпка. Като следващо (но не последно) стъпало. Към някакво незнайно, по-горно междустълбищно пространство.
Не знам къде отивам!
Всяко предизвикателство е нещо ново, коренно различно от предните. Всяко от тези стъпала ме научава на много нови неща. За последните 4 години живот и работа научих повече, отколкото научих за 2 бакалавъра, 1 международен обмен и 1 магистратура. Което само по себе си е хубаво.
CV-то ми също порасна. Може би бройката е малко несъразмерна спрямо изминалите години, но обстановката и икономическата ситуация я предполагат и оправдават.
Друго ме притеснява. Това, че всяка следваща стъпка предприемам с все по-малко колебание, но и с почти ясното съзнание, че не е последна. Това може би е добре? Може би означава, че продължавам да съм готов да се “катеря”?
От друга страна, липсата на онзи комфорт, липсата на уюта и спокойствието от това да знам, че най-после съм стигнал до крайната си дестинация, ми причиняват някакво постоянно душевно напрежение. Чувствам се като топче на рулетка, което така и не спира никъде, дори на 0.
Нямам план. Както казва Фийби, нямам си дори пл…
Някакви мечти си имам, абстрактни и, в моето съзнание, чисто нереализируеми. Но приемам, че неосъществимите мечти са истинските мечти, защото ако вземем да ги осъществяваме, няма към какво да се стремим, нали? И докато мечтите ни са по-големи от нас, ние можем да се развиваме, да си ги гоним…
И когато се доближим до осъществяването на една мечта, тя за пореден път се оказва далечна и недостижима. Като мираж. И ний вървим, вървим нататък…
Дали пък затова не съм в постоянно движение?
А онези топчета, които са се изтърколили в някоя вдлъбнатинка и са намерили спокойствието, те… постигнали ли са мечтите си, или са се отказали от тях?
А искам ли да разбера отговора?
…
Anyway, казано на чист български, аз продължавам. Отново. За пореден път казвам хоп и скачам в тъмното.
Защо не?
Защо не, след като дори провалите се оказаха безцнни уроци!
Незаменими.
ХОП!
I wonder if I’ve been changed in the night? Let me think. Was I the same when I got up this morning? I almost think I can remember feeling a little different. But if I’m not the same, the next question is ‘Who in the world am I?’ Ah, that’s the great puzzle!
The Rabbit Hole quote
Така като чета си на правилен път. Не спирай да се изненадваш и да рискуваш. Спреш ли да го правиш, значи си спрял да се учиш. Спреш ли да се учиш, вече си минало.
За радост, от всичко, което си написал, мога да кажа, че ти си не минало, а бъдеще. Не спирай.
I find the comparison rather amusing: Muiiio Long-legs and Alice of Wonderland:) Good luck in your endeavours! And read more 🙂
https://www.cs.cmu.edu/afs/cs.cmu.edu/Web/People/rgs/alice-I.html
Много от нещата вече си казахме, та да не се повтарям… Само ще се опитам да предоставя алтернативна гледна точка – не знам какво би ми причинило повече душевно напрежение от това да знам, че най-после съм стигнала до крайната си дестинация. 🙂 Някаква абстрактна форма на клаустрофобия.
Мисълта ми е, дори да не си стигнал крайната дестинация, защо това непременно да пречи на уюта, комфорта и спокойствието? На правилното място ли търсиш причините за тяхната липса?
Какво лошо да се помотаеш из междустълбищното пространство – нали знаеш, че отиваш на горния етаж, където тече купон или където хубавата съседка те е поканила на “чай с бисквити”.
Както е казал Лао Дзъ “Пътят от хиляда мили започва с първата крачка”. Така че, ти си на пътя приятелю. Някога, някога, преди бакалаврите, магистрите, обмените, си я направил тази първа крачка. Сигурен съм. Така че, сега остава да вървиш. Ще си позволя и да се самоцитирам: “Всички сме песачинки в Реката на Времето/Всяка със собствена траектория/Но само по посока на течението. 🙂
Пътят е дълъг и няма смисъл да се притесняваш, че не виждаш още целта. Станеш ли готов за нея, тя ще ти се покаже. Keep Walking, дет се вика. Но! Ако пиеш Джони, нека да е от черен етикет нагоре. Макар че, аз лично ти препоръчвам ето това уиски: http://www.glenfarclas.co.uk/. А преходността затова е такава, щото е вечна.