за динята

Сряда, следобед, жега, прах и пот. Булевард Възкресение в София. Задръстване, както всеки ден. Някои хора слушат музика, други гледат тъпо, трети се нервират… И всички дружно чакат да дойде техният ред да минат светофара. Черният Мерцедес лъскаво профучава с рев край прашните колони, с дълги светлини, в насрещното. Прииждащите му правят път, уплашени за живота си (а може би нямат и гражданска). Но дори и да оцелеят, а гражданската отговорност да покрие щетите, кой знае какво ще им се случи, ако, не дай си Боже, причинят нещо на черното чудо на незнайния бързак. А той сигурно закъснява за важно кафе с някоя джукеста перхидролна силиконка! ГАЗ!

Как ли си опазва возилото от траповете, дето зеят по пътищата? Дано не му се наложи да минава край Владая… Но все пак, поне дните на софийските ями са преброени – нали имаме кмет, който собственоръчно ги унищожава!

ГАЗ! Билборд на Hyundai, билборд на Toyota, билборд с кървавочервения триъгълник на Галена издълбан в диня… Мастика! Събрахме се! (Не сме се събрали, аз съм на мляко…) Но нищо, поне на централна автогара вече няма порно, въпреки че с него ни споменаха по световните новинарски сайтове. Все пак имаме морални ценности! Ние сме новите пуритани!

Само да спомена какво чух наскоро… Каква е разликата между порно и чалга-клип? В порното има музика. Хаха! Не, просто го казвам, защото ми е смешно. Чалга слушам. И като фен на поне някои песни от този жанр вярвам, че имам правото да се шегувам с него.

Та, за ценностите! Моралът е издигнат на пиедестал в България. На висок пиедестал. Недостижим. По-висок от Витоша! Чак се губи от погледа! Но поне знаем, че е там. Или вярваме. То без вярата закъде сме? Вярата е да знаеш, че нещо съществува, без да се нуждаеш от доказателство. Което идва да покаже, че българите сме един от най морално-извисените народи – изградили сме култ към морала, истинска религия. Питайте Боян Расате, той ще ви разкаже притчата за морала, за покварата, за истината, както и една интересна история за разликата между нетолерантността и дискриминацията, и за педерастите. Но това е друга тема, въпреки, че е същата.

Мерцедесът вече фучи някъде около Mall of Sofia – на зиг-заг, за да не отнесе някой невинен пешеходец (а знаете ли какво е jaywalking?), или онази смотана Лада, дето едвам си тътри кривите полуоски връз трамвайните релси. В подземния паркинг отново има задръстване, защото няма достатъчно места – бедните българи сигурно чакат на опашки за евтино олио пред Пикадилито, или се редят за Гучи на разпродажба! Е, щом има такава опашка пред входа, единственото логично място за паркиране е или на тротоара, или втора колона на Стамболийски. Тъй като тротоарите вече са заети… Така де! Ако имаше поне един реален многоетажен или подземен паркинг в тази процъфтяваща европейска столица, може би щеше да има място на тротоара!

Докато младежът се опитва да измъкне вратлето и мускулите си през вратата на Мерцедеса, една красива, етническа гледка пъргаво изтупурква по булеварда и свива в близката уличка – тъгъдък, тъгъдък. Кончето е на някоя модерна диета, чак манекенките му завиждат за ясно изразените ребра, а гумите на каручката може би някога са били Мишлен. Двамата младежи, возещи желязо, кашони и купчина неопределени предмети, се хилят и се радват на жаркото слънце – такъв хубав тен са придобили! Придобили са и един-два касетофона, и няколко други дреболийки – като ги продадат може би ще успеят да си платят тока от 2001-ва. Още няколко тъгъдъка и вече ги няма. И все едно не са били тук.

Трамваят спира шумно, на ръба на полу-разпад, разхлопва вратите си и те някак магически се отварят. Кратък хаос, малко море от хора, вратите се затръшват със зле прикрита злоба и жълтата магия закретва към следващата спирка. Този не е брандиран все още.

Брандиране – хубава, звучна българска думичка, нали? Уви, чуждиците имат склонността да се превръщат в наша втора природа. Ех… Родна реч омайна, сладка, ври, кипи навред край мен, реч на мама и на татко, и на Бойко Супермен…

Простете лирическото отклонение!

В трамвая е приятно задушно и задушевно – човек неволно се присеща за рекламата с онова сладко прасенце под мишниците. Баби и дядовци с торбички и туби седят и стоят, млади хора с тапички в ушите оглушават прогресивно, две деца хихикат до майка си, а три млади, хубавки девойки си проправят път към вратата, готови да слязат на следващата спирка. Три-четири спирки по-късно, собственичката на портмонето, което сега е в чантата на втората девойка, ще опипа притеснено джобовете си, ще прерови торбето си и ще се започне един разгорещен разговор, воден десетки, не, стотици пъти по това трасе. Пак ли тия крадли!

Ботев. Булевардът, де. Онзи, поета без каска, и аз не го помня. Трамваят е част от красивата градска суета. Напредва бавно към петте кьошета. Хора слизат, хора се качват, трамваят си дрънка упорито напред. Внезапно-обеднялата лелка слиза на някаква спирка и навлиза в квартала. Прескача няколкото все още неизсъхнали кални петна по улицата, изчаква поредния камион да излезе от поредния строителен обект и малко по малко стига до красивата, сива, стара софийска кооперация, в чийто вход изчезва. Онзи, третият остъклен балкон горе вляво е нейният – не алуминиевата дограма, а тази, винкеловата, до нея. Още един камион преминава по уличката, докато красивата, оранжева, нова софийска кооперация бавно расте в съседство. Това е то, нашият град – расте, но не старее. Расте навътре, нагъсто, нагоре, нависоко… Колко пъстър и красив ще стане! Почти като Слънчев Бряг без плажовете и германците.

Камионът със строителните отпадъци старателно маневрира, за да не одере някой от автомобилите, паркирани по тротоарите от двете страни на уличката. Последен завой от деветдесет градуса (няколко боклучета незабелязано падат от каросерията) и вече е готов да навлезе в движението на булеварда. Чака. Чака. Чака. Никой не дава път. Отзад вече има пет автомобила. Чака. Чака. Пронизителен клаксон отзад се старае да заглуши упоритата градска гълчава. Някакво младо шофьорче смутено прихълцва фолксвагена си до загасване – това е шансът на камиона! Малко газ и камионът пъргаво, доколкото това може да се каже, се озовава на булеварда. Трябва да се бърза! Последен курс, а после – вкъщи чака ракийката, жената ще сложи салатката… Може и секс дори, а? Трябва да се бърза! Едно бабче забърсва прахоляка от боклуците в камиона, попаднал върху тъмносивата й блуза и без да иска се спъва в някаква изпъкнала плочка. Чевръсто пристъпва и запазва равновесие, благодарение на вездесъщия Космодиск и магнитните наколенници – да е жив и здрав зетят!

Младото шофьорче притеснено успява да запали голфа и докретва до опашката на задръстването. Отзад сприхав чичко гледа злобно – не стига, че има три висши, а работи като плочкаджия, ами сега и това! Проклети млади шофьори, проклети голф-двойки, прокетло задръстване, проклета жега! А и този камион, дето бълва черни сажди и му трови живота – скапан гей! Селянин! И други принципно необидни (по цивилизования свят) определения! И майка ти, и сестра ти, и всички до девето коляно! А сега и линейка! Всички правят, струват, оглеждат се и се опитват да се качат един връз друг, но слава Богу, линейката се шмугва криво-ляво и успява да мине напред. Човекът вътре е благодарен – спестените десетина минути ще спасят живота му след малко. А един предоволен черен Мерцедес следва линейката на два метра отзад и се измъква скоропостижно от задръстването – поне сега не му се налага да свети в насрещното. Красивата руса кукла до шофьора обработва големите си, сочни устни с гланц, а напращелите дини съблазнително се подрусват заради паветата.

2 Replies to “за динята”

  1. убийствена кора на динята! Хем даже и онзи отзивчив триъгълник на задълбаване не може да я скапе…и носи истинска наслада, привкус на отдавна забравена чувствителност и на човешко измерение, станало така неуместно в нечовешкото ни ежедневие.

Коментирай

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.